Не. По този въпрос Англичанина има своя теория, която доста се доближава до моята. Юсуф е отишъл да се изфука в родното си село, научил е по някакъв начин за похищението на Фезали, видял се е с него и му е изкрънкал шейсет хиляди долара. Може би срещу обещанието да предаде призива му за помощ.
— И Хасан е излязъл още по-хитър от него. Но това означава преди всичко, че той се намира някъде в околностите на въпросното село.
— Точно така — кимва Англичанина.
Мъжът изчезва от погледа ни сред най-шумната тълпа в света, насочвайки се към централната гара и статуята на Рамзес. Учудвам се, че не го следят.
— Следят го. Петима от хората ми вървят по петите му.
— Никога не мога да видя вашите хора.
— Именно заради това работят с мен. В противен случай веднага бих ги изхвърлил на улицата. Господин Цимбали, съществуват три възможности: в първия случай можем да го предадем на египетската полиция и дори на саудитците за съучастничество в отвличане и за изнудване. Или пък сами да се заемем с него и да го накараме да проговори. И ще го накараме, бъдете сигурен…
Срещам погледа му. Как ли пък не! Изобщо не се виждам, та ако ще и само като статист, в сценки с изтезания. Дори да става дума за гъделичкане. Натъртвам:
— Третата възможност.
— Вие плащате.
— Ще ви призная, че и аз го забелязах.
Третата възможност, естествено, е да не предприемаме нищо срещу Юсуф, да се държим така, сякаш той изобщо не съществува… и в същото време да отскочим да хвърлим един подробен панорамен поглед на пейзажа в Северен Йемен…
— Кой Йемен беше република, и то малко по-лява от Сталин?
— Южен. Нас ни интересува Северен.
… Тъй де, върви да хвърлиш едно око, за да се опиташ да откриеш Хасан. Много по-лесно е да го кажеш, отколкото да го направиш. Това, което знам за Йемен, би се събрало върху една таксова марка, но не вярвам, че там може да се отиде така, както се ходи в Швейцария. Доколкото ми е известно, по ония места е пустиня и цари страхотна дивотия.
— Дори още по-лошо — отбелязва Англичанина. — Мястото се нарича Руб ел-Хали. Правителството в Сана — това е столицата — упражнява върху него чисто теоретична власт. Местните жители са открай време въоръжени до зъби и бихме минали там толкова незабелязано, колкото един лондонски банкер с раиран панталон през нудистки плаж.
И ми се усмихва, доволен и предоволен от чувството си за хумор.
Що се отнася до вероятността да изпратим там отряд наемници, подбрани по холивудски маниер измежду елитните стрелци — независимо дали операцията ще бъде финансирана от мен, или от принц Азиз, — то двамата решаваме, че е по-добре изобщо да не мислим за това. Въпреки че няколко часа премятам подобна идея в главата си. Но освен факта, че ми липсва какъвто и да било опит в това отношение, опасявам се, че едно освобождаване със сила би могло да изложи на опасност живота на Фезали, а това е риск, който не искам да поемам. А и всъщност как да организирам такъв отряд, без новината тутакси да се разчуе? Четвърти юли е и все още нищо не съм казал на Азиз, който е в пълно неведение относно разкритията ни. Макар че като се замисля, започвам да изпитвам някои съмнения — струва ми се напълно възможно отсъствието на Фезали да устройва чудесно някого или неколцина от най-близкото обкръжение на принца, които може би биха се чувствали още по-добре, ако той изчезне окончателно, оставяйки мястото свободно. Кой знае… Не, така или иначе, ще действам сам.
Още повече че по мое убеждение разполагам с два коза, които ще ми позволят да действам по свой начин, без насилие. Единият ми коз е Англичанина, който е открил някой, който познава някой, който познава някой, който познава чудесно пустинята Руб ел-Хали и двата Йемена, Северния и Южния.
А освен това ми хрумна и една идея. Смехотворна, странна и дори откачена идея, която обаче дяволски ми харесва.
4
В Кайро наемам апартамент в „Нил Хилтън“, който, както сочи и името му, гледа директно към реката. Вечерта на 4 юли току-що съм се свързал по телефона с Адриано Лета в Рим, когато Англичанина отново се появява и ме уведомява, че е намерил някой, който познава някого, който… и т.н.
— Той е тук. Трябва да го видите.
— Един момент.
Обяснявам на Адриано Лета (един от най-сигурните ми сътрудници в Европа) какво искам да направи и как трябва да го направи. Той ни най-малко не се учудва и се интересува само с колко време разполага. „Колкото по-рано, толкова по-добре.“ Съгласява се и заявява, че ще има грижата.
Това е едно от качествата на Адриано, които ценя най-много: ако му телефонирам, за да му съобщя, че съм купил Айфеловата кула и Бруклинския мост, за да ги превърна в кламери, той ще се задоволи просто да попита: „И по колко да продавам на парче въпросните кламери?“ За разлика от него Англичанина, който проследява разговора ни, за първи път изневерява на природата си и вперва в мен сащисан поглед.