— Наистина ли ще го направите?
— Все по някакъв начин трябва да информирам Хасан, че съм получил съобщението му, че съм го разбрал и че съм се заел с разрешаването на проблема.
— No comment — отбелязва Англичанина, възвърнал обичайната си флегматичност.
След което въвежда специалиста по Йемен. Който, сам по себе си, напълно си заслужава пътуването дотук. Аз лично далеч не съм великан и нерядко ми се налага да виря глава, за да погледна събеседниците си в очите. Този път обаче налице е точно обратният случай. Субектът, който ми е доведен от Англичанина, е висок най-много метър и петдесет, почти толкова широк и носи на главата си колониална каска „а ла Кичънър“ — същински Хенри Мортън Стенли, гледан в криво огледало. И ме наблюдава с най-искрена омраза (много скоро ще установя, че той гледа със същата ненавист който и да е, и то по простата причина, че ненавижда всички без изключение). Това, което знам за него, се съдържа в няколко думи: бивш капрал от британската армия, който е служил в Аден и околностите по времето на Британската империя, влюбил се е до полуда в Йемен, останал е там след изтеглянето на армията на Нейно Величество и се е опитал да обедини двата Йемена. Напълно безрезултатно — в заключение е бил най-безцеремонно изхвърлен от страната. Накратко, нещо като Лоурънс Арабски, само че недоносен и в известен смисъл втора употреба.
Който ми подхвърля презрително:
— И си въобразявате, че е много лесно да се освободи един от пленниците на Аш-Шаафи? Наистина ли смятате така?
Зяпвам от изумление — кой е тоя Аш-Майната му, за когото никога не съм чувал? Оня пренебрежително се подсмихва. Аш-Шаафи бил почти със сигурност човекът, който държал Хасан Фезали пленник в замъка си.
— Само той ще е, гадината проклета! Аш-Шаафи управлява тъкмо родното село на вашия Юсуф.
След което се изхрачва върху хилтънския мокет, но все пак благоволява да ми обясни, че въпросният Аш-Шаафи е своего рода местно величие, разпореждащо се пълновластно в едно селце-крепост, разположено в Йеменските планини на прага на абсолютно кошмарната пустиня Руб ел-Хали. И че е готов на всичко за пари.
— До такава степен, че да отвлече в центъра на Кайро финансист като Хасан Фезали?
Не трябваше да го казвам — Лоурънс Арабски II ме поглежда така, сякаш има пред себе си пълен малоумник.
— Това копеле Аш-Шаафи не знае нито какво е Кайро, нито къде се намира. Ако е складирал вашия Фезали в бърлогата си, то е, защото някой друг мръсник му го е поверил да го пази.
Двамата с Англичанина се споглеждаме — това потвърждава подозренията ми, че Фезали не е отвлечен само заради откуп. Очевидно в цялата тази история има пръст човек от обкръжението на Азиз. Може би от завист, а може би и подкокоросан от някой Мартин Ял. Накратко, постъпих добре, като реших да спестя на Азиз информацията за сегашните ми и бъдещи действия.
— Може ли да се опитаме да нападнем селото?
Лоурънс Арабски II отново се взривява — за това нямало да стигне и цяла дивизия парашутисти. А и видел ли, че се задава навалица, Аш-Шаафи моментално щял да се отърве от пленника си, дори и заради това да се наложело да го изяде под формата на шишчета.
— В такъв случай не бихме ли могли да го откупим?
В отговор се разнася ядно изцвилване:
— И как смятате да се свържете с него? По телефона? Та по ония краища си е живо средновековие. Няма дори път, по който да се доберем дотам. А дори и да предположим доуточнява той, — че се метна на една камила и отида да преговарям на място, най-хубавото, което би могло да ми се случи, е на свой ред да стана пленник.
В този момент на разговора ни Лоурънс Арабски II започва сериозно да ми се разхожда по нервите. Не е възможно да няма някакъв изход, по дяволите! Англичанина се намесва през смях:
— Би трябвало да споделите с нашия приятел идеята си…
И защо не, в крайна сметка? След като веднъж вече съм го докарал дотук! Тъй че си поемам дъх и се впускам в обяснения какво подготвя в Рим Адриано Лета с обичайната си ефикасност. Очаквам ново вулканично изригване. Нищо подобно. Напротив. Мълчание. И за пръв път от момента на запознанството ни Лоурънс Арабски II ме поглежда едва ли не с уважение.
— Ето най-сетне една интелигентна идея — отбелязва той. Крайно време беше. Така може и да се получи. Страхотна тъпотия, но нищо чудно да се получи. Виж, това да.