— Та как се отива до Джърси?
Както отиват всички — със самолет. И Марк Лаватер се оказва напълно прав в едно отношение — мястото е възхитително, невероятно разнообразно като декор, спокойно и пълно с очарователни хотелчета и разкошни английски кръчмета. Отсядаме в „Лонгвил Манър“ в Сейнт Сейвиър, или, ако предпочитате, в Сен Елие. Позволяваме си кратка оргия с лангусти, след което за четвърт час една моторна яхта ни превозва до остров Сарк.
Любов от пръв поглед! И как да не я изпиташ при гледката на тази истинска градина, разположена върху морската повърхност, където не бръмчи нито една кола (освен няколко трактора), където няма престъпност, тъй като всеки от петстотинте жители изпълнява поред ролята на полицай, където са забранени единствено кучките… защото преди двеста и петдесет години една кучка ухапала по ръката внучката на Сеньора!
Срещам се с въпросния Сеньор. И за начало, колкото до изслушването, той ме изслушва. В интерес на истината, по време на пътуването от Париж до Джърси ми хрумват още доста идеи: защо да не се използват докрай всички възможности, които Сарк предоставя в юридически план?
Неговият специален статут, както всъщност и този на всички англо-нормандски острови, се дължи на един пропуск: Джърси и Гърнси по погрешка не са били включени в договора от 1258 година, анулиращ правата на английските крале върху Нормандското херцогство в полза на Вилхелм Завоевателя. В резултат от средновековието насам островите не съставляват част от Обединеното кралство, не са представени в английския парламент и се радват на пълно самоуправление под ръководството на така наречените Съдници, а за Сарк — на Сеньор. Действащото на тях гражданско право произтича от древните нормандски традиции, комбинирани повече от относително с разпоредбите на английското право: никакви наследствени права, никакъв ДДС, никаква митница. А това разкрива немалко възможности, нали?
— Бихме могли да създадем тук банка или зона за свободна търговия, или пък и двете…
Сеньорът продължава да ме слуша все тъй любезно. Междувременно правим пеша обиколка на острова — от малкото пристанище Мазлин до селото.
— Какво е необходимо за създаването на зона за свободна търговия? Едно най-обикновено бюро, където ще се води регистър. В него ще се вписват корабите, точно както в Панама.
— Нещо като яхтклуб.
— Именно. И нищо не пречи всеки от подопечните ви да се окаже начело на сто или двеста дружества. Това ще му отнема не повече от четвърт час седмично.
— А законно ли е? — Напълно — уверявам го аз. — И съм убеден, че клиенти няма да липсват, при това толкова, че да позволят бързото разрешаване на всички финансови проблеми на острова. Ако той има такива, естествено.
— Че кой ги няма? И ще се ангажирате да намерите въпросните хиляди клиенти?
Иска ли питане! Чрез откриването на бюра в Женева, Хонконг, Улан Батор или където ми скимне другаде. Срещу прилична комисиона, естествено. Бихме могли също да издействаме разрешение за създаването на анонимни дружества от типа на тези в Панама, Кюрасао или Лихтенщайн. От юридическа гледна точка това е напълно възможно. Сеньорът има такова право. Освен това бихме могли да открием зона за свободна търговия, и то много по-добре организирана от тази в Джърси…
… Говоря, говоря, говоря. И ако засега не съумявам да убедя все тъй учтивия си домакин, то успявам поне да забравя за няколко часа грижите си. В крайна сметка разходката ни завършва там, където е започнала — в седалището на Сеньора, древен, но чудесно поддържан манастир от VI век. При появата ни Марк излиза от сградата, откъдето се е обадил в парижкия си офис, за да даде съответните разпореждания и да уточни маршрута ни. Предпазна мярка, която, както се оказва, не е била ни най-малко излишна.
— Франц, търсили са те от Йемен. Адриано те вика по спешност.
Край на паузата. Незабавно потеглям на път.
5
Адриано Лета ме чака на летището в Сана. И в момента, в който се оказваме извън обсега на любопитни уши, припряно ме уведомява:
— Установиха контакт, господин Цимбали.
Преди едва четирийсетина часа. В писмото до Аш-Шаафи, което придружаваше шестстотинте килограма сладолед, бях дал името на Адриано и адреса му в Сана — малък фундук (хотел) близо до портата Баб ел-Йемен. Предполагахме, и то аз на първо място, че нещата ще се проточат, и предвид факта, че парашутно-сладоледеният десант над укрепеното село бе извършен на 7 юли, смятахме, че ония ще реагират не по-рано от десетина дни. А ето че бяха изминали само пет дни, когато…