— Току-що бях излязъл от хотела. Бяха трима, до един въоръжени, но това не ми направи впечатление, тъй като тук всички са въоръжени. Заобиколиха ме без дума да кажат и лека-полека ме изблъскаха в някаква къща. Казаха: „Искаме да говорим с Цимбали.“ Отвърнах, че не сте тук и че за момента ви представлявам аз. Все едно говорех на глухи. Повтаряха „Цимбали“ и толкова! Така че в крайна сметка Адриано се видял принуден да се съгласи на среща от мое име. Но крайно неохотно, уверява ме той. И ми е наел телохранители…
— Адриано, да не си мръднал?
Той поклаща глава:
— Опасно е, господин Цимбали. Наистина е опасно. Не се съгласиха на среща в града. А излезем ли от Сана, всичко може да ни се случи.
— Искаш да кажеш, че срещата е извън града?
От това повече извън, здраве му кажи — трябва да се срещна с противниковите парламентьори в Мариб Фата.
— Никога не съм чувал за такова място.
— Това са някогашните владения на Савската царица пояснява Адриано.
И таз добра, само Савската царица ми липсваше!
— Викайте ми Соломон.
Същински лунен пейзаж — жълтеникава, изорана и напукана равнина, осеяна с миниатюрни трънливи храстчета и със също тъй жълтеникави или черни камъни, разпръснати сякаш от взрив. На всичко туй залязващото слънце придава фантастичен релеф и едва ли не живот. Настъпилата след замлъкването на двигателите тишина е смазваща, ужасяващо потискаща и ушите ми бръмчат.
Градът-призрак Мариб Фата, столицата на Савската царица, е на седемстотин-осемстотин метра пред мен, струпал квадратните си постройки върху черния нагънат хребет на един хълм. Някои от сградите ми се струват петдесетина метра високи и ясно различавам мрежата на глинените тухли и прозорците-бойници, чиито амбразури на места са обрамчени с бяло в съответствие с местната мода.
— И живее ли някой тук?
— Трима-четирима търговци, които снабдяват с провизии пътниците.
Обхождам с двойния кръг на бинокъла си мъртвия — град никакъв признак на живот. Ако зад тези стени действително има търговци, човек наистина не може да ги вини, че се хвърлят на шията на клиентите!
— Пет минути до срещата — информира ме Адриано със задгробен глас (той определено прави всичко, за да ме успокои!).
След което загъргорва на арабски очевидно някакви заповеди, в резултат на което мъжете от ескорта ми се разгръщат, изскачайки от докаралите ги от Сана камиони тойота. Те са трийсетина на брой, въоръжени до веждите с автомати „Калашников“ (доколкото разбрах, китайско производство) и с традиционната джамбия — внушителна кама с гравирана ръкохватка, без която един истински йеменец не би бил истински йеменец. Брадати, мустакати и до един с черни очила, те наподобяват кошмарни видения. Чудя се от кого повече ме е страх — от Аш-Шаафи, който тепърва ще се появи, или от моите телохранители, което вече са тук.
— Две минути — отбелязва Адриано с още по-злокобен глас.
Вторачвам се в малката постройка от глинени тухли на половината път между мен и града-призрак. Преди двайсетина минути Адриано отиде да я огледа, за да се убеди, че не са ми устроили клопка.
— Една минута.
Цимбали, глупако нещастен, защо не си на плажа в Монтего Бей, безгрижно излегнат в твоя хамак? КРЕТЕН!
— Сега — просъсква Адриано. — И наслука.
За какъв дявол му е да шепне, отгоре на всичко? Като го слушам, направо кръвта ми се смръзва. Изминавам пеша разстоянието до колибата и с всяка крачка в мен все повече се утвърждава убеждението, че се държа като магаре. Още повече че в изоставения град насреща ми нищо нито помръдва, нито се случва, нито се чува. В най-добрия случай може да се окаже, че са ми вързали автентична йеменска тенекия… Ето ме пред колибата. Обикалям я не без известни опасения (очаквам всеки миг да чуя свистенето на ятагана, който ще ми отсече главата) и надзъртам вътре. Вони на пръч, но като се изключи това, тя е празна като сметката на притежател на спестовна книжка в комунистическа страна.
И в мига, в който излизам обратно на чист въздух, до ушите ми долита шум. Няма съмнение — НЯКОЙ идва. И то откъм града на Савската царица.
Очаквах всичко: налитаща със свирепи крясъци тълпа конници чалмалии в стил мароканска кавалкада; или появата на горди камилари, климбучкащи се върху своите кораби на пустинята; или пък, в крайна сметка, контакт ала Али Баба и четирийсетте разбойника, сиреч — вдигате камък, не по-голям от юмрук, и съзирате отдолу трима-четирима юнаци, които мило ви се ухилват…
Всичко, но не и това! Три мотоциклета. Първият наподобява флоридски чопър със свръхабстрактно кормило. Кара го космат и рошав млад мъж, приблизително на моята възраст, чието лице е почти изцяло скрито зад гигантски черни очила с розова рамка. Носи жълт копринен панталон и черно кожено яке с орел на гърба, разкрасено с пухкави ивици изкуствена кожа в разкошен бледосин цвят, а на краката — високи жълто-червеникави ботуши. На задната седалка се е яхнала, предполагам, приятелката му, само че от нея не се вижда кой знае какво: в допълнение към едно дълго до петите черно кадифено наметало, тя носи розов воал, който позволява да се забележат единствено прекомерно гримираните ѝ очи.