Чопърът спира на два метра от мен. Младежът се усмихва:
— Не закъсняхме, нали?
— Вие не сте Аш-Шаафи.
— Синът му.
Оглеждам другите двама мотоциклетисти. Те не са по-възрастни от събеседника ми. И двамата са въоръжени със съветско-китайски автомати, които са преметнали нехайно през рамо. Ала нещо ми подсказва, че едва ли им е необходимо много време, за да се превърнат в елитни стрелци.
— Къде е Хасан Фезали?
Неопределен жест:
— Един Аллах знае.
Младежът явно ми се подиграва. Казвам:
— Преди всичко останало искам доказателство, че той е все още жив.
Облечената в кожена ръкавица ръка бръква във вътрешния джоб на якето и ми подава няколко полароидни снимки. Разглеждам ги и едва сдържам усмивката си — на тях е заснет Хасан, нагъващ моя сладолед.
— Колко получавате, за да го пазите?
Кратко колебание:
— Пет хиляди риала.
— Месечно?
— Да.
Ще рече, малко повече от петдесет хиляди френски франка. Или при четири и петдесет за долар — единайсет хиляди долара. А принц Азиз плаща месечно двеста хиляди.
— Хората, които са ви предали Фезали, за да го пазите, ви мамят. Те получават три пъти повече от вас.
Умишлено намалявам цифрите. Първо, за да установя точната степен на връзка между онези, които са похитили Хасан, и тези, които го пазят, а освен това и за да си спестя излишното наддаване. Разсъжденията ми са прости: ако момчето не знае точната сума на откупа, това означава, че първоначалната ми хипотеза се потвърждава — Аш-Шаафи и хората му са най-обикновени фигуранти. С които лесно ще мога да се споразумея.
Младежът свъсва вежди и повтаря:
— Три пъти повече?
— Три пъти. Те ви обират. И то при положение, че вие поемате всички рискове. Особено сега, когато знаем къде и кой държи Фезали пленник.
— И откъде знаете?
— Ходих на гледачка.
Започвам да се окопитвам от изненадата, предизвикана от появата насред средновековен Йемен на мотоциклетист, който би минал напълно незабелязан във Флорида. Всъщност очаквах нещо като преговори според древните обичаи… Примерно, да седя часове наред и да пуша лулата на мира с някой стар вожд, на когото ще подаря стъклени мъниста и скаутското си джобно ножче. Да, ама не — моят днешен събеседник говори напълно приличен английски, който със сигурност не е научил в тази затънтени планини, където, естествено, още по-малко е купил своята ямаха. Несъмнено е пътувал. Нищо чудно да е бил един от стотиците хиляди йеменци, видели се принудени да емигрират, за да си търсят работа, например в емирствата на Персийския залив. А може да е бил и студент, чието образование е било финансирано от татко Аш-Шаафи, който покрай похищението на хора или задържането им като заложници е успял да направи известни спестявания. Това никога не ще узная, а и малко ми пука.
— Десет милиона долара — казва мотоциклетистът.
Подсмихвам се. Следват час и половина препирни (което ми позволява да науча, че татко Аш-Шаафи е покойник от три години, а оттам и че сведенията на Лоурънс Арабски са явно доста мухлясали).
— Плащам ви една година пълен пансион, нищо повече.
— Пет милиона.
— Хасан Фезали не е вече много млад. Продължителното му пленничество…
— Той е напълно здрав.
— Като изключим пръстите, които му отрязахте.
— Не го направих аз, а чичо ми — уверява ме момчето. Той също почина преди седем-осем месеца. Три милиона.
— Фезали е стар и болен. Ако умре, няма да получите нищо. Освен може би да се уредите с посещение на саудитската армия, която някой от тия дни ще дойде да ви накълца на парчета. Петстотин хиляди.
В крайна сметка се споразумяваме за четиристотин и петдесет хиляди долара. В брой. Решавам, че преговорите са приключили…
— Това не е всичко, господин Цимбали.
И ми излага последното си условие. Поглеждам го слисано: сериозно ли говори?
— Или — или. Парите са за мен. Останалото е за селото. Иначе те никога няма да освободят приятеля ви.