Двайсет минути по-късно на хоризонта се появяват три мотоциклета. И този път на задната седалка на препускащия начело чопър подскача не някоя йеменка, а Хасан Фезали.
Успяхме!
И първите думи на моя бедуин, макар и дяволски изтощен, са следните:
— Друго не съм и очаквал от вас — сбъркали сте улицата в Милано. Онази фабрика се намира в квартал Крешенцаго.
На 20-и в Кайро се прехвърляме буквално от един самолет на друг. Отлитаме за Лондон, за да вземем катера за Джърси. Преди това резервирам два апартамента в „Лонгвил Манър“.
— Защо в Джърси? — пита Хасан, който се оставя да го мъкнем със себе си, нямайки сила дори да протестира.
И едва-що задал въпроса, заспива. Явно не издържа повече. Лицето му е изпито, станал е кожа и кости и очевидно е на ръба на изтощението. Има нужда преди всичко от почивка, уверяват ме лекарите, които го преглеждат по мое настояване още на лондонското летище „Хийтроу“. Защо не в Джърси при това положение? Освен това още не съм се свързал с Азиз. Предпочитам Хасан да го направи. Подозирам, че ще има няколко сериозни разчиствания на сметки в Риад или другаде, и никак не държа да се забърквам в тях. Тук отново единствено Фезали има правото да реши как ще постъпи, веднага щом дойде на себе си.
Колкото до мен, аз ни най-малко не се бавя. Нямам никакво време за губене. Опцията върху хотела в Атлантик Сити изтича на 21 юли. И точно на 21 юли в девет и петнайсет сутринта местно време пристигам в Ню Йорк. Порядъчно уморен, но общо взето доволен от себе си. Нали Сара искаше да се отърся от ямайската си летаргия? Е, отърсих се. Освен това, в добавка към искреното удовлетворение, че съм помогнал на един стар приятел, отсега-нататък ще имам възможността по всяко време да прибера десетте си милиона, замразени във Вадуц от осемнайсет месеца. Колкото до внушителните ми разходи през последните седмици, то те ни най-малко не ме безпокоят. Хасан ще ми ги възстанови до цент. В това отношение той разполага с достатъчно възможности, а в случай на нужда може да разчита на помощта на Азиз.
Една сделка приключи, предстои нова. И ако точно в този момент някой ме запиташе каква връзка би могла да съществува между тях, то несъмнено бих отвърнал: „Никаква“.
Част втора
Белият слон
6
Но да се върнем на същественото.
Изминали са точно двайсет и седем дни, откакто Джо Лупино ми се обади, за да ме информира, че „ми е намерил нещо“, според собствените му думи, и по-конкретно място, където да построя или да открия казино. Попитах го: „Във Вегас?“ — а той ми отвърна: „Не, в Атлантик Сити“. Тогава изпитах разочарование. Почувствах се като човек, който е очаквал да му предложат „Дом Периньон“, а вместо това са му сервирали кока-кола. С други думи, старият хотел на морския бряг не предизвика у мен нито милиграм ентусиазъм.
— А какво ще кажеш сега?
— Хм…
Лупино избухва в смях:
— Във всеки случай, в твой интерес е да вземеш колкото се може по-бързо някакво решение. Имаме среща с продавачите днес в пет. Може да кажеш „да“, може „не“, но трябва да отговориш.
Джо ме посреща на летище „Кенеди“, където ме чакат също Филип Ванденберг и Джими Розен. С един туристически самолет прелитаме Нюйоркския залив и Санди Хук и поемаме покрай крайбрежието на Ню Джърси. Няма още десет и половина, когато напускаме летище „Помона“, което обслужва Атлантик Сити, и скоро навлизаме в града.
Един французин или англичанин веднага би го сравнил с Довил, както заради големите хотели, разположени на самия морски бряг, така и заради дъсчените алеи за разходка, наричани тук Boardwalk — осемнайсет метра широки и почти петнайсет километра дълги. Но сравнението е само дотук. Атлантик Сити е бил в разцвета си в началото на века и през 20-те и 30-те години. След което с времето и смяната на модата градчето с петдесетина хиляди жители отново е изпаднало в дрямка и определено се е занемарило. Спомням си, че преди около три години се разговорих с Джими Розен за Атлантик Сити. По онова време още не се бях ангажирал с колосалната операция с кафето, която замалко щеше да ми струва адски скъпо, и търсех възможности за инвестиции. Някой в някакъв самолет ми „светна“, както сам се изрази, следното: „Предстои да разрешат хазартните игри в Атлантик Сити и когато това стане, цената и на най-скапаната барака ще скочи моментално най-малко хилядократно.“ Споделих чутото с Розен, който се задоволи да свие рамене с обичайното си печално изражение: „Франц, хазартът в Сити си е чиста проба Арлезианката4“ (Джими говори отвратително френски, но за сметка на това чете френски книги). И ми обясни сравнението си — от близо половин век щатът Невада трупа богатство благодарение на двата си основни поминъка: развода (именно в Невада са измислили коварния термин „психически тормоз“, за да оправдаят законното прекратяване на един брак) и най-вече хазартните игри. Същите са били разрешени там през 1931 година. Оттогава насетне нито един щат не е последвал примера на Невада. Което ще рече, че тамошната Комисия по хазартните игри се радва — в една страна с двеста и трийсет милиона души население — на единствена по рода си привилегия. Е, да не би да си въобразявате, че ще се съгласи да я сподели? Хазартното лоби в Невада е могъщо, не му липсват пари и е готово на всичко, за да запази монопола си. Открай време се говори да се разрешат казината в Атлантик Сити. Всъщност говорело се е още преди моето раждане, както сега се говори за същото в Маями или в Поконо Маунтънс, на стотина километра източно от Ню Йорк. Говори се, но нищо не се получава. Това е то, Арлезианката. И така може да продължава още сто години.
4
Намек за едноименната драма на Алфонс Доде. Арлезианката е невярна любовница, заради която младият Фредерик се самоубива. — Б. пр.