Розен не греши често. Доколкото ми е известно, това е единствената му грешка до момента. В действителност той подцени един основен фактор — разоряването на Ню Йорк и оттам на щата Ню Джърси, откъдето и неотложната нужда от извънбюджетни средства.
Събитието се случи по времето, когато бях затънал до гуша в моята кафеена афера, тъй че не му обърнах особено внимание. В Ню Джърси подложиха на прегласуване предложението за разрешаване на хазартните игри. Противниците му, разбира се, взеха връх, но само с един-два гласа. Невадското лоби тозчас настръхна и незабавно взе мерки. Примирявайки се с неизбежното, хората от Вегас и Рино скочиха в първия самолет за атлантическото крайбрежие.
И като логично последствие се развихри фантастичен „бум“ в търговията с недвижими имоти, в резултат на което сега ми искат трийсет милиона за един хотел, чиято покупка преди три години щеше да ми излезе може би сто пъти по-евтино.
Но мога да се сърдя единствено на себе си. В крайна сметка преди четири-пет години, когато осъществих така наречената операция „Слънчев пояс“5, аз процедирах точно както моите днешни продавачи, закупувайки сградите на цели улици на тогавашната ниска цена, за да ги пласирам малко след това многократно по-скъпо на възвърналия междувременно предишната си активност американски пазар на недвижими имоти. Така че нямам никакво основание да се сърдя на когото и да било, а и в интерес на истината, дори и през ум не ми минава подобна мисъл.
— Кажи ми нещо за купувачите, Джо.
— Току-що ти казах: срещата ни с тях е днес следобед, в пет часа. Със сигурност ще си имаш работа с някой си Шимел, придружаван от един-двама съветници.
По телефона от Риад бях поискал не само от Джо Лупино, но също от Розен и Ванденберг да ми изготвят подробно досие за хотела, който ми се предлагаше да закупя. И петнайсетина дни по-късно получих и трите досиета. Прегледах ги, разбира се, но без да се задълбочавам особено — имах си грижи с моя плодов сладолед. Но в самолета между Джърси, Лондон и Ню Йорк вече ги препрочетох внимателно.
Макар и да бяха работили поотделно, тримата ми съветници бяха стигнали до общо двойно заключение: сделката е добра, дори и за трийсет милиона, а въпросният Шимел е подставено лице, действащо от името на една нюйоркска фамилия, която ще нарека Калтани.
— Калтани няма ли да присъстват на следобедната среща?
— Със сигурност не.
Лупино е изключил климатика на колата и е свалил стъклата — топлият въздух, който нахлува през прозорците, има вкус на морска сол.
— Тоя тип, Шимел, а и стоящите зад него Калтани знаят ли какво възнамерявам да направя с хотела, който искат да ми продадат?
— В днешно време всеки, който купува в Атлантик Сити, планира да отвори казино, било то малко, или голямо. Да, естествено, че знаят какво си намислил.
— Защо тогава не вземат нещата в свои ръце и за своя собствена сметка, щом перспективите са толкова обещаващи? Защо сами не открият казино?
Пръв ми отговаря седящият отзад Розен:
— Защото имат нужда от пари. В момента те — имам предвид Калтани, а не тяхното подставено лице — работят именно по откриването на казино. И вече са инвестирали в него или се готвят да инвестират не по-малко от сто милиона долара, плюс един банков кредит. Просто не разполагат със средства, за да реализират паралелно два проекта, особено на такова равнище. Дори и при положение че двете сгради — тази, която искат да ви продадат, и втората, която обновяват за своя собствена сметка — са разположени една до друга, какъвто е случаят. Отначало вероятно са възнамерявали да ги разработят едновременно, да открият едно-единствено казино, но баницата се е оказала прекалено голяма и сега им се налага да се откажат от част от нея.