Търся в огледалцето на сенника погледа на Ванденберг. Той кимва:
— Същият отговор.
На практика той не е проронил нито дума през целия път от летище „Кенеди“ дотук. Очевидно защото самолюбието му е било наранено, когато е разбрал, че съм поискал същото проучване, което му бях възложил, и от другите ми двама адвокати, и то без да го предупредя.
— Джо?
Лупино прихва:
— Едва ли бих го казал по-добре.
Колата намалява ход. От доста време караме по дълго авеню, отляво на което се нижат хотели, чиито фасади гледат към морето, докато отдясно се е проснал самият град или поне това, което се води за такъв — насред хаос от запуснати терени и най-разнокалибрени постройки. Всичко това наподобява огромен строеж, плъзнал във всички възможни посоки, при това без помен от ръководен план. Тук хотел или ресторант в процес на основен ремонт, накачулен от гъмжило работници; там — вехта барака, където продават хотдог и сандвичи. Начесто се разнасят взривове, оповестяващи края на една или друга сграда, осъдена на смърт, за да освободи терен. Лупино свива към един ограден с ръждива решетка паркинг, на чийто вход стар негър лениво подрънква на банджо.
— Пристигнахме, Франц. Това, което виждаш зад себе си, е твоят бял слон.
В Щатите наричат white elephants (бели слонове) големите хотели, построени в края на миналия век и по време на голямата криза през 29-а. Става дума за гигантски сгради, най-често със стотици стаи и с толкова просторни салони и коридори, че в тях преспокойно би могло да се проведе автомобилно състезание. С развитието на туристическите нрави повечето от тях са се превърнали в огромни мавзолеи със смехотворна, ако не и нулева рентабилност. Но ги има не само в Щатите; виждал съм такива в Европа, а и другаде. През последните петнайсетина години някои от тях са били чисто и просто сринати, за да отстъпят място на по-модерни, по-добре проектирани хотели. Но това не винаги се е оказвало възможно — нерядко някъде по висините са решавали, че тези колосални творения с чудати, смътно викториански фасади, чиито контури напомнят сватбена торта, принадлежат към американското архитектурно наследство. И са ги обявявали за landmark. Което ще рече, че ако искаш да ги ремонтираш, задължително трябва да се придържаш към първоначалния стил и най-вече в никакъв случай да не променяш гореспоменатите фасади.
— И това чудо е един от тях.
— Именно.
Намираме се на прословутата дъсчена алея, безспорно много по-внушителна от тази в Довил. Зад гърба ни Атлантическият океан гъне дълги сиви вълни, небето над нас също не му отстъпва по цвят — навъсено и облачно. На всичко отгоре подухва доста хладен ветрец, който обаче ни най-малко не обезкуражава къпещите се на безкрайния плаж, насечен от поредица вълноломи. Наистина нищо общо с Лас Вегас, с неговия сух и горещ климат и с обкръжаващата го и излъчваща странно обаяние вездесъща пустиня. Атмосферата тук напомня по-скоро лекомисленото веселие в двора на френски затвор, предшестващо падането на гилотината (знам, че прекалявам, но съм просто капнал след самолетното пътешествие от Йемен дотук почти без миг отдих).
Разглеждам „моя“ хотел. И дума не може да става за любов от пръв поглед. От това по-бял слон, здраве му кажи!
— Колко стаи има?
— Към четиристотин и петдесет.
— А цялата площ?
— Около пет акра.
Или близо два хектара. Не е малко, дума да няма. Самата сграда не заема цялата площ; тя е с формата на подкова, отворена към океана. Постройката в дъното — в извивката на подковата — е правоъгълна, дванайсететажна и без много орнаменти. За сметка на това въображението на архитектите се е развихрило над двете крила, които — отдалече и при много гъста мъгла — биха напомняли крилата на парижкия Лувър, гледани от триумфалната арка „Карузел“. С тази разлика, че са ги наставили с ниски, едва двуетажни удължения с плосък покрив и с огромни остъклени врати, обрамчени със скулптирани гирлянди, които някога са били явно яркосини, но днес са избелени от морския въздух. Насред подобието на вътрешен двор, ограден от подковата, се шири огромен плувен басейн.