— Горе, под остъкления покрив, има още един — уточнява Джо Лупино.
— Не си нося банските.
— Иначе щеше да си счупиш главата. Празен е.
Лупино продължава да демонстрира отвратително добро настроение, което започва да ме дразни. Отдръпвам се още малко назад и стъпвам на вдадения в морето мост, който също е част от хотела. Оттук обгръщам с поглед целия комплекс. И какво, да купя тая кочина за трийсет милиона долара?
— Къде е другият хотел — този, който Шимел и Калтани запазват за себе си?
— Ето го там, отдясно.
Оглеждам го. Прилича си с „моя“ като брат. Вярно, по-малък е, но е в същото окаяно състояние. Превръщането на тези кажи-речи руини в казино от вегаски тип със сигурност ще глътне стотици милиони долари. И откъде ще ги изкопая? Не ще и съмнение, че в момента се заемам — ако изобщо се заема — с едно монументално начинание.
— А чий е хотелът отляво?
Джими Розен изстрелва името на една солидна кинокомпания, инвестирала още преди години в едно от най-големите казина-хотели във Вегас, с печалбите от което покрива дори загубите от филмите си. Веднъж започнал, той продължава да ми изрежда поменика на всички, които понастоящем заемат позиции в Атлантик Сити: Caesars, Hilton, M.G.M., Playboy, Sands и т.н., и прочие. Накратко, цял Вегас без обаче да изоставя Невада — е хукнал да си осигурява място на Boardwalk. А щом всички тези величия са решили да се настанят тук, то за това явно си има причина. В крайна сметка поне ще бъда в хубава компания. И въпреки сивото небе, въпреки сивото море, въпреки студения ветрец, въпреки декора, тъй различен от този, за който бях мечтал, за първи път усещам, че ме обзема треската, онази, истинската, която винаги ме е обземала в особени случаи. Усмихвам се на Лупино:
— Ако е така, наистина си ме уредил със страхотна сделка, жабар нещастен!
Проследявам с поглед губещите се в далечината километри алея, по чиито дъски се търкалят няколко от тукашните странни моторизирани плетени кресла на колела. С малко повече слънчице няма да е чак толкова лошо…
И несъмнено точно в този момент, може би без сам да го съзнавам, аз решавам да купя „Белият слон“. Както и да запазя името му.
7
Разказаната ми от Розен история на хотела, който ще купя, е съвсем банална. За да не се връщам прекалено много назад, ще уточня, че от 1926-а до 1964-а той е принадлежал на някой си Макатиър, който, след като загубва доста пари, през 64-а го продава на някой си Баумер, нюйоркски търговец на кренвирши. Баумер разбирал от хотелиерство почти толкова, колкото и от японски театър, но бил кротък ненормалник, който не гонел печалба и от време на време си доставял удоволствието да организира в хотела си купони в стил October fest, на които канел старите си приятели от Манхатън, за да се наливат с бира. Държал се така няколко години, като скърпвал криво-ляво сметките си, губейки в Атлантик Сити онова, което печелел от малките си бирарии в Ню Йорк. Ала един ден Рогатият му скочил на шията: Баумер срещнал една явно твърде гальовна прелъстителка и духнал на карибските острови, пропускайки да покрие полиците на банката, от която бил взел заем, за да финансира покупката си. Това му коствало куп призовки, които в крайна сметка останали без отговор до януари 75-а, когато нашият човек гушнал букета. Тогава групата Шимел-Калтани откупила всичко, включително ипотеката, като това станало през пролетта на 1975-а. Сиреч, около една година преди да бъде гласувано разрешението за хазартните игри в Ню Джърси.
— Франц, очевидно Калтани са се решили на сделката, защото са знаели, че рано или късно хазартните игри ще бъдат разрешени. И не можем да ги виним — на тяхно място вие бихте сторили същото, ако имахте такава възможност. Естествено, мисълта, че сега ви препродават за трийсет милиона това, за което преди четиринайсет месеца са платили шестстотин или осемстотин хиляди, е доста досадна, но такива са правилата на играта.
Часът е пет и половина следобед на 21 юли и Шимел седи срещу мен. Вярно, вече съм взел решение, тоест готов съм да потвърдя покупката. Но възнамерявам да поискам нова отсрочка, този път от един месец, дори и с цената на допълнителни двеста и петдесет или триста хиляди долара. И като довод смятам да изтъкна факта, че продавачите ще ми бъдат съседи, а следователно и конкуренти.
Но ето че още в първите минути на срещата те сами ми предоставят повод да забавя продажбата, чието реализиране Шимел свързва с две условия:
— Бихме искали да ни дадете под дългосрочен наем за деветдесет и девет години една тясна ивица от терена…