— И за какво си говорихте с Негово височество?
— За някой си Цимбали — жалко подобие на международен финансист, на когото понякога му хрумват странни идеи. Един Аллах знае защо, но Негово височество изпитва особена симпатия към него.
И без да ми даде възможност да отговоря, Хасан настоява да му представя подробен отчет за разходите си по операция „Плодов сладолед“:
— До последния цент, млади момко. Не бива никога да задлъжнявате на собствения си джоб. Изпратете ми сметката, ако обичате.
— Ще я изпратя.
— Защото ще ви се разсърдим, ако не го сторите.
Времето в Джърси е прекрасно. Бонбонено розови англичани разхождат телесата си, един ферибот на „Сийлинк“ влиза в залива Сент Обен и скрива от погледа ни замъка „Елизабет“. През Втората световна война англо-нормандските острови са били окупирани от двайсет хиляди немски войници и през цялата окупация е загинал един-единствен човек — някакъв французин, избягал от ФРАНЦИЯ, който решил, че дебаркира на свободна английска земя. Двамата с Хасан се умълчаваме. При все че ми се иска да му задам два-три въпроса: как е бил отвлечен, от кого, защо, открили ли са истинските виновници, основателна ли е хипотезата ми, че те са принадлежали към най-близкото обкръжение на Азиз, каква е била точно ролята на Мартин Ял и каква е съдбата на виновниците? Прекалено много въпроси. А аз познавам моя бедуин — ако искаше да знам отговорите, вече да ми ги е казал.
Той протяга ръка и докосва китката ми.
— Благодаря, Франц. Благодаря за всичко. Нямам намерение да хвърлям топа в близко време, тъй че ако някой ден…
Ставам — трябва да се връщам в Ню Йорк, където ме чака страхотно много работа.
— Инш-Аллах, Хасан. Или Мектуб, ако предпочитате.
Огромната му костелива лапа почти смазва деликатната ми ръчичка и аз си тръгвам. В Ню Йорк съм на 6 септември — един от онези просмукани от влажна жега дни, чиято тайна е патент на Голямата ябълка и които са изключително мъчителни дори за мен, любителя на трийсет и петте градуса на сянка. Следващите дни са истински кошмар. Защото след решаването на проблема с покупката тозчас възникват куп други проблеми.
Като въпроса с финансирането, например.
Той е прост. За поставяне. Разрешаването му е друга опера. Измежду четирите представени ми проекта, в крайна сметка се спирам на този на калифорнийските архитекти и решавам да инвестирам необходимите за реализирането му петстотин милиона. Ванденберг предприема съответните постъпки и на 14 септември една филаделфийска банка изявява готовност да ми отпусне заем от четиристотин милиона. При две условия: първо, да им представя неопровержимо доказателство, че наистина притежавам така наречените собствени капитали, или с други думи, личен влог от сто милиона; и второ, да бъде категорично удостоверено, че нито аз, нито съдружниците ми, ако се обзаведа с такива, имаме каквато и да било близка или далечна връзка с онези особи, които банкерите свенливо окачествяват като „съмнителни лица“.
Вече изплатих двайсет и пет милиона. И смятам да изплатя още толкова. Но нито цент повече. И без това една вноска от петдесет милиона върху деветдесетте, с които разполагам, ми изглежда баснословна — досега никога не съм играл толкова на едро, — тъй че е изключено да отида по-далеч.
Оттук следва, че се налага да си намеря един или няколко съдружници. Тези достопочтени люде, чиито имена още не знам, трябва да отговарят на няколко изисквания: да вярват непоколебимо в рентабилността на едно казино, да не хранят неистова омраза към игрите като цяло, да не се страхуват от… да речем, наследниците на Кръстника и най-вече самите те да не са Кръстници, синове, племенници, братовчеди и изобщо роднини на Кръстници, та ако ще и необозримо далечни. Освен това трябва да разполагат с петдесет милиона долара, които да снесат незабавно.
Може би е трудно за вярване, но хора с такива качества не се срещат под път и над път.
Задълбал съм в този доста мрачен етап от размишленията си, когато на 15 септември ми телефонира Олифан. Бях се опитал да се свържа с него веднага след завръщането си от Джърси, но от офиса му ме уведомиха, че бил на почивка някъде извън Ню Йорк.
— Поканата ми е все така в сила — казва той.
Договаряме се за вечерта на 18 септември…
И кръгът се затваря.
Тъй като на 18-и вечерта наистина отивам в дома му, виждам го да оставя цигулката си при пристигането ми след изкачването с частния асансьор, вечерям с него под безизразния и същевременно вледеняващ поглед на госпожа Олифан, по баща Калтани, която е такова чудовище, каквото никога досега не съм виждал, и от която буквално ми се повдига, следвам го на шантавата му тераса, където сърцето ми слиза в петите, и се разделям с него, без да успея да разбуля поне частица от тайната на този човек, към когото едва ли би ми било трудно да изпитам симпатия, ако не и приятелски чувства.