Следващият ден, естествено, е 19 септември. В девет сутринта в апартамента ми в хотел „Пиер“ нахлува поканената от мен орда архитекти, дизайнери и всевъзможни предприемачи. Пристигат и моите трима адвокати Марк Лаватер, Джими Розен и Филип Ванденберг. Разказвам на Марк снощната сцена. Той свива рамене:
— Ти поиска да купиш казино.
— Излишно е да обсъждаме въпроса отново.
Защото действително сме го обсъждали до втръсване. За Марк всичко е много просто — когато човек притежава осемдесет милиона долара, той просто си седи на задника и не се впуска в авантюри. Затова всеки път, когато споделям с него някой от плановете си, той неизменно вдига ръце към небето, уверявайки ме, че съм ненормален. Сега добавя:
— Добре, събрахме сведенията за Олифан, които искаше. Несъмнено е оригинал — терасата му се радва на широка известност. Що се отнася до професионализма му обаче, дума не може да се каже. Какъвто далеч не е случаят с клиентите му…
Това също сме го обсъждали надълго и нашироко. И не само с Марк. Ванденберг и Розен също се бяха включиха в говорилнята през седмиците, предшестващи закупуването на „Белият слон“. И тримата изказаха мнение. Едно и също, между впрочем: хората, от които купувам, не са обикновени продавачи; в действителност зад няколко фиктивни дружества от обичайния тип се крие една нюйоркска фамилия. Накратко, мафията. Която, както всички знаем, не съществува. „Е, и? — отговорих. — Нали за да се купи, трябва да има продавач? Да ви е известен някакъв друг начин? А и сделката е напълно редовна, не е ли така?“
— Марк, излишно е да се впускаме отново в пререкания.
Той пак вдига ръце, но този път в знак на капитулация:
— Така да бъде.
Въпросът е приключен. Насочвам вниманието си към архитектите и дизайнерите, с които съм предвидил да прекарам целия ден. Те са домъкнали планове, чертежи, карти и дори макети, при това в такова количество, че можеш да се забавляваш като щур часове наред. И наистина минават часове, подхранвани с обсъждания и леки закуски, които поръчвам на рум сървиса.
В късния следобед се случва второто събитие. За мен то бележи действителното начало на историята на „Белият слон“. Вероятно на вратата се е почукало, но аз нищо не съм чул, бидейки зает с излагането на една току-що хрумнала ми идея, която с присъщата си скромност окачествявам чисто и просто като гениална. Отваря Марк. Когато се връща, в очите му проблясват странни искрици:
— За теб, Франц.
— Нямам време. Който и да е, дай му чек.
Искрено казано, в прекрасно настроение съм. Епизодът с Олифан е вече минало, а препирните с архитектите са дяволски забавни. Марк поклаща глава: — Наистина се налага да отидеш лично. В тона му няма нищо драматично, дори напротив — видът му е такъв, сякаш намира онова, което става, за ужасно смешно. Оставям моите архитекти-дизайнери-предприемачи, които са покрили не само леглото ми, но и цялата стая с хартилъците си. Прекосявам големия салон, където Джими Розен проверява Бог знае какви изчисления, и излизам в антрето.
Там стои едно момиченце. На около девет-десет години. Русо, с дълги златисти плитки, огромни сини очи и облечено в тиролски костюм, поне според мен. Същинска картинка. На гърдите му виси една от онези бели пластмасови табели, с които оборудват децата, когато пътуват сами със самолет. Никога не съм го виждал.
— Да?
Никакъв отговор. Явлението се задоволява най-невъзмутимо да ме оглежда.
— Сама ли си? Същият резултат.
— Мен ли искаш да видиш?
Тя властно забожда показалец в табелата, на която на английски е изписано:
И нито дума повече. Усещам зад себе си нечие присъствие и установявам, че същото е в множествено число — най-малко дузина любопитковци наблюдават с наслаждение спектакъла. Сред тях е и Марк, който най-искрено се забавлява.
— Така де — ухилва се той, — играеш си на Дон Жуан, ръсиш бебенца под път и над път и един хубав ден — пуф! — те дебаркират в живота ти.