— Догонете я, бързо!
… Прекалено късно. Веднага след излизането си стюардесата се качила в чакащото я такси и изчезнала.
— Все пак остави едно писмо за вас, господин Цимбали.
Трийсет секунди по-късно един хоп ми връчва плик от амбалажна хартия без марка, което свидетелства, че писмото не е било изпратено по пощата. На него пише: Г-н Цимбали, Хотел „Пиер“, Ню Йорк, а в горния му десен ъгъл има втори надпис: Лично. Той съдържа два по-малки плика, също запечатани и адресирани до мен. Отварям първия. Писмото е написано на ръка на немски: Господин Цимбали, по ваша вина ние сме разорени и прогонени от дома ни. Не знаем къде да отидем. Въпреки това ни увериха, че сте много добър човек, така че погрижете се за Хайди, ако обичате. Хайди е много интелигентна, а също и много добра, като не се смята навикът ѝ да раздава ритници, което обаче прави не от лошотия, а само на шега. Като изключим това, просто нямате представа колко е интелигентна. Послепис: Не я карайте да облича вълнени дрехи на голо, тъй като се изрива. Подпис: Анна Мозер.
Ако очите ми са толкова изблещени, колкото и тези на Марк, на когото превеждам писмото, докато го чета, не ще и дума, че представляваме прелестна картинка.
— А другият плик?
Той съдържа три листчета. Много бързо си давам сметка, че става дума за един и същи текст, съставен на три езика — немски, френски и английски, който гласи следното: Долуподписаната Анна Мозер, в качеството си на настойничка на сестра ми Хилдегарде-Хайди Мозер, разрешавам на г-н Франц Цимбали, отседнал в хотел „Пиер“ в Ню Йорк, да задържи при себе си гореспоменатата ми сестра. Залцбург, Австрия, 9 септември 1976 г. Подписът е същият като на първото писмо, но този път е придружен от два печата (както обикновено неясни) и от още два съвършено непознати подписа.
От опит глава не боли. И опитът продължи дори цели два часа под формата на истинска обща мобилизация — признавам, доста комична и със сигурност повече от неуместна, — която тя наблюдава, във висша степен подигравателно равнодушие. Положихме неимоверни усилия — първото лице множествено число включва трима от най-добрите американски бизнес-адвокати, един бивш главен инспектор от френското министерство на финансите, един изключително талантлив международен финансист (говоря за себе си) и неколцина известни архитекти и дизайнери — с едничката цел да разберем какво, по дяволите, бих могъл да го правя това малко русокосо чудовище, изтърсило ми се буквално от небето.
Генералното консулство на Австрия в Ню Йорк? В петъчната вечер то е почти безлюдно, като се изключи дежурния служител, който преценява, че всичко това може преспокойно да изчака до понеделник.
Тайнствената стюардеса? Идентифицираме я лесно благодарение на униформата на австрийските авиолинии и на няколко телефонни обаждания в служба „Пристигащи“ на летище „Кенеди“. Оттам са категорични — малката Хайди Мозер е дебаркирала напълно законно на американска територия с полета от Виена в компанията на някоя си Елизабет Дреслер. Която е къде? В отпуск или на почивка за девет дни в неизвестно кой край на Съединените щати. Да, може би с гадже, но личният живот на персонала…
Тогава полицията?
В крайна сметка една жена-полицай се съгласява да дойде. И Хайди много хитро използва точно момента на влизането ѝ, за да се хвърли в прегръдките ми и да се вкопчи в мен така, сякаш съм едничката ѝ любов на този свят.
— И твърдите, че не познавате това дете, господин Цимбали?
— Никога досега не съм я виждал.
— Застрашава ли тя вашата сигурност?
— Това пък откъде ви хрумна?
— А вие застрашавате ли нейната сигурност?
— Приличам ли ви на педофил?
— Педофилите не се различават кой знае колко от останалите хора, господин Цимбали. Между впрочем, самият вие признахте, че майка ви е австрийка. Детето може да ви е роднина, без да знаете това. Но ако не желаете да я задържите, винаги мога да я поверя на грижите на някоя социална институция.
— На нещо като сиропиталище, така ли?
Жената свива рамене — ако не я искам, просто няма друг изход. Спомням си, че в този момент коленича. Хайди се вкопчва още по-здраво в мен и — дали нарочно или не — светлосините ѝ очи се изпълват с ужас и едновременно с тъга, от която ми се свива сърцето. Тя прошепва в ухото ми:
— Тази жена от полицията ли е?
Кимвам утвърдително. Около нас прави и изглеждащи ни поради това огромни стоят Марк Лаватер, Розен, Ванденберг, жената-полицай и останалите зрители. Двамата с Хайди сме на една височина и лице в лице. Тя прошепва отново, почти докосвайки с устни ухото ми: