— Искам да остана с теб, господин Цимбали.
И ето ти, че аз на свой ред започвам да шепна, проклинайки тайно собствената си глупост:
— Но как искаш да те задържа?
— Анна каза, че оставам при теб. Каза също, че си много добър.
— Но тя изобщо не ме познава!
— Анна, не, но Гони те познава.
— И кой е Гони?
— Мъжът на Анна.
— Значи Анна е омъжена?
— Не.
— Но нали току-що ми каза, че си има мъж?
— Той не ѝ е истински мъж.
— Да не ѝ е годеник?
Хайди се подсмихва:
— Във всеки случай спят в едно легло. Чисто голи. И Анна всеки път вика: „ДА, ДА, ДА…“
— И на колко години е Анна?
— Стара е. Най-малко на двайсет.
— А обичаш ли я?
— Зависи от деня…
И всичко това шепнешком и на немски. От време на време хвърлям притеснен поглед към останалите, които сащисано ни наблюдават. И има защо — кой знае как изглеждам така, почти на четири крака! Обръщам се отново към Хайди:
— В Австрия ли живееш?
— Не.
— В Германия?
— Не.
— В Швейцария, тогава?
— Не.
— В Лихтенщайн?
Малката тиролка прави изразителна муцка — никога не е чувала за подобно животно. Абсолютно съм сигурен, че ме будалка.
— Лъжеш, Хайди, носът ти мърда.
Тя го опипва:
— Не е вярно, не мърда.
— Ти идваш от Австрия. Анна в Австрия ли е?
— Да.
— Къде в Австрия?
— Не знам.
— Напротив, знаеш много добре. В Залцбург?
— Не е в Залцбург.
— А къде тогава?
— Анна ми каза да не ти казвам.
— Но защо?
Тя прихва:
— За да не знаеш, естествено.
— Господин Цимбали?
Жената-полицай губи търпение. И то дотолкова, че в крайна сметка си тръгва, след като се е посъветвала с Ванденберг и Розен, когото познава по име.
— Най-добре наемете гувернантка — съветва ме Джими.
— Която да ѝ служи за придружител?
Той се усмихва:
— Ами да.
Провежда набързо два-три телефонни разговора и заявява:
— Ще бъде тук след час и половина.
След което на свой ред си тръгва, а с него и всички останали, освен Марк.
— Още ли си гладна, Хайди?
Тя поклаща отрицателно глава с онази лека мъглица в очите, която предвещава идването на съня. Вярно, че заради часовата разлика сега за нея е два-три часа сутринта.
— Спи ли ти се?
И всичко става съвсем естествено, сякаш между нас съществува отколешно съучастничество — тя кротко се гушва в прегръдките ми и отпуска глава на гърдите ми. Вдигам я и я отнасям в стаята, в която обикновено спи Марк-Андреа, когато случайно и за щастие е заедно с мен в Ню Йорк. Тя вече е затворила очи. Едва се осмелявам да я докосна и се задоволявам да сваля сабото ѝ и късите бели чорапки. Без да отваря очи, тя промърморва:
— А плитките ми? Трябва да ги разплетеш.
Марк, който ни е последвал до прага на стаята, разперва ръце, сякаш иска да каже: „О, не, не аз!“ Разплитането на проклетите плитки ми отнема страхотно много време, но накрая успявам да разпусна русата коса. Тя кротува, все така със затворени очи, като само завърта или повдига глава, когато е необходимо.
— Ти си добър, господин Цимбали. Анна имаше право.
Анна! Как бих искал да ѝ кажа две думи на тая, която и да е в действителност! Но в същото време се чувствам раздвоен и несигурен. Покривам Хайди с един чаршаф.
— Ще ти бъде ли достатъчно топло? Тя кимва, вече полузаспала, с извити в блажена усмивчица устни.
— Gute nachte, Хайди.
— Gute nachte, господин Цимбали.
Запленен, просто не мога да се откъсна от нея. Когато най-сетне се решавам да изляза от стаята, Марк ме поглежда, поклащайки глава. Питам:
— Имаш ли да ми казваш нещо?
— Не, татенце.
Чувствам се адски странно. Но усещането не е неприятно.
На другия ден ми телефонират Ли и Лиу. Те са в Сан ФРАНЦИСКО, а аз — в леглото си. Както обикновено не знам дали говоря с Ли или с Лиу (или обратно). Макар че са братовчеди и че ги познавам от години, и до ден-днешен не мога да ги различа. Особено когато ни делят хиляди километри. Ли или Лиу казва:
— Би ли повторил? Повтарям.
— Петдесет милиона долара?
Ли (или Лиу) избухва в неистов смях:
— Велик Цимбали побъркан в глава!
Опитвах се да се свържа с тях дни наред, но се оказа, че пътували до Китай, което е логично за китайци. Обяснявам им, че много бих искал да ми станат съдружници в казиното. Очевидно ще откажат. И те отказват. Разочарованието ми е огромно, тъй като бях почти сигурен, че ще успея да ги убедя. Още повече че разполагат със средства и несъмнено биха могли да заплатят многократно по-голяма сума. А и освен това разчитах, че ще проявят интерес към хрумналите ми две-три оригинални идеи, предполагащи откриването на казино, което значително ще се различава от останалите.