— Не, Франц. Излишно е дори да размишляваме. Хазартът не е бизнес за нас! Държим да си останем весели. Защото знай, Франц, че едно щастливо сърце убива много повече микроби, отколкото всички антибиотици на света.
Не настоявам. Познавам ги прекалено добре, за да продължа да храня илюзии относно шансовете си да ги убедя, след като веднъж вече са казали „не“. Разменяме още няколко думи и затварям телефона, без да успея дори да им се разсърдя. Ала за самочувствието ми ударът е сериозен. О, по дяволите!
— Господин Цимбали!
Едва не си удрям главата в тавана. Не съм я чул кога е влязла. Което е напълно обяснимо — тя е боса и дори чисто гола. Но това не е Хайди, или тогава девойчето е пораснало двойно през нощта. В крайна сметка разпознавам подобието на валкирия, която Джими Розен ми изнамери за гувернантка. Особата пристигна към десет часа снощи, точно преди Марк да си тръгне, и незабавно се настани в стаята на Хайди. Когато я видях за пръв път, реших, че става дума за две женища, покатерили се една върху друга. Валкирията гони двата метра и е била почти олимпийска шампионка по хвърляне на чук, преди да напусне редовете на източногерманските спортисти. В Щатите е от четири месеца и престоят ѝ в Америка ѝ се е отразил много добре — към осемдесетте килограма, които вероятно е тежала, когато е била във форма, тя е добавила още двайсет-трийсет и в момента има вид на автобус, гледан в анфас. Та това чудо е чисто голо и плаче.
— Хайди заминала.
Десет минути по-късно — ако не и по-малко — вече търча като пощурял из Сентрал Парк по домашен халат, начело на хайка, включваща десетина служители на „Пиер“, плюс валкирията по пеньоар, плюс шейсетина неидентифицирани любители на джогинга, опирайки се на показанията на някой си, който се кълне, че наистина видял една еднометрова тиролка да ситни по посока на пистата за ролкови кънки при Уолман Мемориал. С течение на минутите към нас се присъединяват още уикенд-маратонци, както и велосипедисти, кънкьори и кавалеристи. Да се чудиш и маеш колко откачалки може да побере Сентрал Парк в събота сутрин! Всички те сега ентусиазирано се включват в лова на тиролката. Някои очевидно смятат, че става дума за някаква телевизионна игра и дори питат: „Какво печелим, ако я намерим?“ Ругая, шегувам се, но същевременно и се безпокоя — ами ако всичко това се окаже някакъв капан? Целящ например да ме изкара садистичен нападател на деца или дявол знае какво! Осъзнавам, разбира се, че това е просто смехотворно, но никога не съм проявявал достатъчно интелигентност, когато съм препускал като кон.
Прекосявам Сентрал Парк на ширина. След толкова търчане и приказки вече ми е писнало и съм изплезил език от умора. На ъгъла на 62-а улица спирам едно такси, натоварвам в него валкирията и се прибираме в „Пиер“. Междувременно пристигат Джо Лупино и Розен.
— Не ни харесва изчезването на тиролката, Франц. Искаме да кажем — изчезването след появата ѝ. Тук има нещо гнило.
Те, какво, да не смятат, че на мен ми е много гот?
— Къде е Марк? — пита Розен.
— Някъде над Атлантика.
— На път за Австрия?
— Естествено.
Изпадам във все по-мрачно настроение. Решавам да предупредя полицията и едва се сдържам да не завия, докато разговарям с полицая, записващ показанията ми: не, детето не ми е дъщеря, нито племенничка, нито братовчедка, нито дъщеря на приятели; не, не я знам коя е, може би се казва Хайди Мозер, откъде да знам, а не е изключено истинското ѝ име да е Розвита Тартойфел или Гудул Рабинович и нямам никаква представа какво прави в Ню Йорк, а още по-малко при мен; не, не знам дали има роднини или познати, не знам абсолютно нищо за нея, освен че снощи собственоръчно я пъхнах в леглото, че има светлосини очи и плитки не, плитките ѝ ги разплетох, че, така или иначе, е русокоса, че е облечена като тиролка и че е изчезнала. И трясвам слушалката.
— Ето, на това му се казва кристално обяснение — отбелязва Розен, поръчвайки закуска за себе си и за Лупино (двамата обожават да закусват за моя сметка).
Просто съм бесен — преди всичко заради това изчезване, после заради отрицателния отговор на Ли и Лиу и накрая заради констатацията, до която стигнахме с Марк снощи, а именно, че със сигурност има някаква връзка между Хайди Мозер (ако това е истинското ѝ име), пристигнала от Австрия (това би трябвало да е вярно), и австрийското горско стопанство, което закупих едновременно с хотела. Всичко съвпада: първо, защото самият Баумер е бил емигрант, пристигнал от Австрия, след това, защото писмото на Анна Мозер е от 9 септември, а 9 септември идва след 8 септември, когато Кана, заместникът на Лаватер в Париж, изпълнявайки нарежданията ни, продаде всичко в Австрия — стопанството и чифлика, принадлежали на покойния Баумер.