— Този път ясен ли съм?
Джими кимва:
— Не много, но все пак разбирам.
— С други думи — коментира Лупино, — съществува някаква връзка между хлапето и „Белият слон“.
Тук звънва телефонът — обажда се снощната жена полицейски инспектор.
— Не е зле да си изясните какво искате — казва ми тя. Снощи се оплаквахте, че имате една тиролка в повече, а днес, че ви липсва една.
Но въпреки това се оказва, че вече е провела предварително разследване. Според нея тезата за отвличане е несъстоятелна и най-вероятно се касае за бягство.
— Служители на хотела са я видели да се разхожда. Първо в кухните, после в телевизионната зала, където е поискала шоколад и ябълкови сладкиши, както и да ѝ включат видеото, за да гледа някакъв филм…
— И е казала всичко това на немски? Та тя говори само немски.
Инспекторката се изсмива: в такъв случай тиролката е научила английски през нощта. Защото на чудесен английски е поискала да ѝ пуснат някакъв филм. Попитала е също на колко километра се намира „Светът на Дисни“ и когато ѝ обяснили, че се намира във Флорида, се поинтересувала как може да стигне дотам.
— И са я оставили да излезе?
— Никой не я е видял да излиза. Но въпреки това е излязла. И един кочияш на файтон пред „Плаза“ е получил ритник със сабо, защото е отказал да я откара до Флорида. После я видял да влиза в сградата.
— …
— Излишно е да отивате там. Тя почти е осакатила със своето Смъртоносно Сабо една от продавачките във фоайето, след което се е измъкнала през вратата, която излиза на Петдесет и осма улица. Смятам да поискам от шефовете да обявят червена тревога, преди вашето хлапе да е превърнало в инвалиди половината население на Ню Йорк.
В този момент се звъни на втората линия. Прехвърлям се от единия телефон на другия. В очите на Розен, който е вдигнал слушалката, припламват странни искрици.
— Цимбали.
— Господин Цимбали? Обаждам се просто за да не се безпокоите — аз съм на Емпайър Стейт Билдинг. Най-горе. Тук е супер!
9
Ще има да го помня това. Тъй като, разбира се, веднага хуквам към Емпайър Стейт Билдинг, сподирен от валкирията и Джо Лупино.
Шефът на асансьорния екип си спомня много добре, че е видял Хайди. И още как! И за да ми го докаже, той повдига крачола на панталона си и ми показва глезена си. Но, както ме уверява, изобщо не се сърди на клетото дете, тъй като е съвсем естествено да бъде тъй объркана и ужасена след онова, което съм я заставил да направи. Да, господине, точно така, срам и позор е да принуждавате едно толкова мило момиченце да се изкатери почти на покрива на Ню Йорк заради толкова незначителен повод като една изгубена запалка! Една запалка!
Той буквално се задушава от възмущение. Нима наистина смятам, че запалката ми може да се намери, като се има предвид, че оттам преминават десетки хиляди посетители всекидневно?
Изревавам:
— АЗ НЕ ПУША! НЯМАМ ЗАПАЛКА И НИКОГА НЕ СЪМ ИМАЛ! КЪДЕ Е ТЯ?
Всъщност, ако държа чак толкова на шибаната си запалка, да се кача сам да си я търся, вместо да изпращам дъщеря си. А на всичко отгоре изглежда и я бия!…
— Къде е тя?
Слязла обратно.
— Но все пак клетото дете ви остави записка. И плачеше ли, плачеше, милото.
Отварям пликчето с формат на визитна картичка. Писанието е на немски и гласи следното: Ама страхотно ви изпързалях, нали? А сега отивам да посетя Гранд Сентрал.
Какво друго мога да направя, по дяволите? Цялата тази история започва да се превръща в нещо като игра на стражари и апаши, но нямам избор. Все пак тя е едва на девет или десет години, а се намираме в Ню Йорк, който далеч не е най-безопасният град в света, дори и през една лятна събота. Валкирията, Джо и аз поемаме към гарата Гранд Сентрал и в момента, в който влизаме в чакалнята, чувам името си по високоговорителите. Приканват ме да се явя в бюрото за резервации за „Метролайнър“, който пътува по маршрута Ню Йорк-Вашингтон. Там няма и следа от Хайди, но една стюардеса ми обяснява, че в крайна сметка „племенничката ми“, притеснена, че ме е изгубила в тълпата и ме е принудила да изпусна влака, се е прибрала в хотела. Като отново ми е оставила бележка: Не струва колкото гарата в Залцбург, но пада голям майтап, нали? Изливам гнева си върху стюардесата: „И я пуснахте да си тръгне сама? — Но тя ми показа една дама, уверявайки ме, че това е руската ѝ гувернантка. И аз ѝ повярвах!“ Връщаме се в „Пиер“. От кошмарната тиролка, разбира се, няма и помен. Служителите на рецепцията започват да ме гледат доста странно. Валкирията избухва в плач. Джо Лупино запазва самообладание.