— Франц, това хлапе е по-оправно от рота морски пехотинци. Излишно е да се притесняваш толкова.
— А руската гувернантка?
Той се съгласява, че руската гувернантка може би съществува и следователно е обезпокояващ фактор. Едва-що излизам от асансьора и пъхам ключа в ключалката на апартамента, когато телефонът иззвънява. Втурвам се към него.
Обажда се Сара и нещо в гласа ми я кара да заяви категорично: — Имаш неприятности, Франц.
— И да, и не.
— Мога ли да ти помогна с нещо? — Можеш да напуснеш Ямайка и да дойдеш в Ню Йорк. За да останеш.
Мълчание.
— Трябва да помисля — проронва тя.
Което е по-добре, отколкото нищо. Обикновено, когато ѝ правя подобен род оферти, тя просто свива рамене — в буквален и в преносен смисъл.
— Сара, колкото по-скоро, толкова по-добре.
Затварям телефона. Часът е единайсет и половина сутринта, дори не съм се обръснал и съм прекарал почти целия предобед в препускане из Ню Йорк по дирите на едно девет-десет годишно момиченце. Без да забравяме лошата вест от Сан Франциско.
— Джо, успях да се свържа с Ли и Лиу. Те отказаха да се включат в комбината.
— Кофти номер. Докъде стигна с твоите филаделфийски банкери?
— Поех задължението до идния четвъртък да им представя един или няколко съдружници с по петдесет милиона долара. Наистина разчитах на проклетите китайци. Бяха ми обещали, че ще участват в следващата ми сделка.
— В противен случай няма заем, така ли? Междувременно се бръсна.
— Няма заем.
— Ще намериш други банкери.
— И ще загубя още месец или два. А докато обикалям банките, другите казина в Сити вече ще са открили сезона.
— Винаги можеш да навестиш твоите арабски приятели.
Мислил съм и за това, естествено. Но моментът ми изглежда повече от неподходящ за делови разговори с Хасан Фезали, който продължава да възстановява силите си в Джърси, и с Азиз, зает най-вероятно с голямо пролетно чистене в обкръжението си. А и от друга страна, появата ми, за да поискам петдесет милиона от арабите, и то веднага след като съм им направил услуга, би изглеждала по-скоро като представяне на сметка от квартален водопроводчик. Което несъмнено би опорочило взаимоотношенията ни на евентуални съдружници.
— В общи линии ситуацията е ясна — заключава Джо, който си е поръчал втора закуска за моя сметка. — Разполагаш цифром и словом с пет дни, от които една неделя, за да намериш някой, който да се съгласи да инвестира петдесет милиона долара и който да няма абсолютно никакви отношения с Маф…
И така нататък. Телефонът. Тъкмо излизам от банята. От слушалката, която доближавам до ухото си, изригва пронизителен, смразяващ кръвта писък. Това продължава най-малко двайсет секунди. Сетне настъпва тишина, която бива нарушена от съвършено спокойното гласче на Хайди:
— Уплаших ли те, господин Цимбали? Хвана те шубето, а?
До последния момент смятах, че малкото чудовище отново си прави майтап с мен. Но не, този път тя е налице, седнала примерно на една от масите на открито в „Сънкен Плаза“ в Рокфелер Сентър. Пред нея е струпана такава колекция от сладоледи и сладкиши, че човек би рекъл, че е поръчал цялата листа на ресторанта.
— Но тя наистина поръча цялата листа на ресторанта обяснява ми метрдотелът. — Цялата. Много настояваше. Господин Цимбали, вашата дъщеря…
Дори не възразявам срещу бащинството, което ми приписват. И повече не слушам метрдотела. Единствената ми идея, амбиция и цел при влизането ми бе да отвъртя на тиролката един колосален плесник. Допреди десетина секунди искрено мечтаех за това. Но вече не. Съзирам личицето ѝ, плитките ѝ и сините ѝ очи между две купчини сладкиши. Възможно ли е да се влюбя в едно десетгодишно момиченце — не физически, разбира се, — и то дотолкова, че да изпитам единствено нежност и облекчение, че съм я намерил, ведно с първите симптоми на съучастнически смях? Сядам срещу нея.
— Страхотно разиграване ми спретна, а?
— Аха.
— Коя е руската гувернантка от Гранд Сентрал?
Свива рамене.
— Нямам представа. Някаква жена. Просто ми трябваше една. Само че след това тая не искаше повече да ме пусне.