Държеше да ме отведе при родителите ми. Голяма лепка се оказа бабето.
И докато говори, компетентно оглежда фантастичната камара сладкиши и сладоледи пред себе си, предостатъчна, за да изхрани едно тиролско село в продължение на три дни.
— Тия типове не искаха да ми сервират листата. Тогава им казах, че баща ми е милиардер, че живее в „Пиер“ и че ако продължават да ми се правят на интересни, ще го накарам да купи заведението им. И те ми повярваха. Тия хора хващат вяра на всякакви глупости.
Тя разсеяно пощипва от купчината.
— Сладкишите им хич не струват. Познаваш ли Томасели?
Не, не познавам Томасели. Наблюдавам я сащисан и едновременно очарован от невероятната ѝ дързост, от увереността ѝ…
— Томасели е в Залцбург, на Пазарния площад. Никой не прави по-хубав крем шантии от него…
… от неправдоподобната ѝ миловидност.
— Не ми каза, че говориш английски, Хайди.
— Не си ме питал.
Донасят ми кафето, което поръчах.
— И къде научи английски?
— Не знам.
— Лъжкиня.
— Аха — съгласява се тя спокойно и продължава да се рови в купчината, боцва ту тук, ту там с показалец, чумери се. Ама че гадост! А на всичко отгоре е и скъпо. Видя ли им цените? Тия американци са луди.
— Не измествай темата. Откъде познаваш толкова добре Ню Йорк? С пълна уста и продължавайки да се рови в сладкишите, тя бръква в чантичката си и ми подава един гид на града, на немски. В него някой със стрелки е очертал маршрут, който, тръгвайки от „Пиер“, минава през Сентрал Парк (отбелязан с кръстче), после по авеню Двете Америки, по Трийсет и трета улица, следват Емпайър Стейт Билдинг (кръстче), Парк Авеню и Гранд Сентрал Стейшън (кръстче), Уолдорф (кръстче) и Рокфелер Сентър (кръстче). Общо взето пътят, по който е минала.
— Кой ти начерта този маршрут?
— Гони.
— Кой е Гони? Как е истинското му име?
— Гони си е Гони.
И обратно, предполагам. Добре, променям тактиката:
— Познаваш ли някого в Ню Йорк?
Широка усмивка, гарнирана с английски крем:
— Теб, господин Цимбали.
— А освен мен?
— Никого.
Вдига дясната си ръка ведно с един еклер и наполовина изгризан шоколад и додава:
— Да пукна, ако лъжа!
Връщам се към плана на града: маршрутът не спира при Рокфелер Сентър, а слиза към Уошингтън Скуеър, след което се насочва към Бруклинския мост, прескача залива до Статуята на свободата, връща се в Манхатън през Батъри 100 покрай кулите близнаци на Уърлд Трейд Сентър, свива по Уол Стрийт…
— И ти възнамеряваше да разгледаш всичко това?
— Аха, стига в тая барака да не беше толкова скъпо. Отначало си взех само един шоколад, но нямах достатъчно пари, за да го платя. Тъй че се наложи да поръчам още нещо и да те повикам.
И като доказателство ми показва няколкото монети, които са ѝ останали — трийсет-четирийсет цента.
— Вече нямаме пари, защото ти ни разори — отбелязва тя. А ти имаш ли пари?
Насилвам се да се подсмихна многозначително:
— Естествено, щом съм ви разорил.
— Милиардер си, нали?
— Точно така.
— Не ми приличаш на милиардер.
— Хайди, все още ли не искаш да ми кажеш кой е Гони и къде живеят Анна и другите ти сестри?
— Не.
— Нито откъде идваш?
— Не.
— Нито защо твърдиш, че съм разорил теб и сестрите ти?
— Не.
— А Елизабет Дреслер?
Тя ококорва очи, преливащи от неподправено простодушие:
— Тая пък коя е?
— Австрийската стюардеса, с която си преминала контролните пунктове на пристигане в Ню Йорк.
— Не познавам такава.
— Пак лъжеш.
— Аха.
Направо да луднеш! Плащам сметката — по дяволите, сто и седемнайсет долара в сладкиши и сладоледи!
— Хайди, ще ти направя едно предложение — ще посетим всичко, което искаш да видиш в Ню Йорк, а ти ще отговориш на въпросите ми. Става ли?
Тя се замисля с наведена глава и свъсени вежди:
— Всичко, което искам да видя?
— Всичко, което е във възможностите ми да ти покажа.
Презрително подшмръкване.
— Увърташ го, а?
— Не го увъртам.
Тя отново се замисля, свеждайки все повече глава, и златистата ѝ коса искри под лъчите на септемврийското слънце. Малкият тиролски демон е толкова сладък, че ти иде да го схрускаш. Разтапям се от умиление като сладоледа на масата.
— Хайди, защо избяга тази сутрин?
— Анна.
— Какво, Анна?
— Анна ми каза да те побъркам. Е, не те ли побърках?
Тъй да бъде. Хващам я за ръка и поемаме на обиколка из Ню Йорк. Не ще и дума, че ме бива в приказките, но този път си намерих майстора.