Едно от двете: или Хайди е изкарала интензивен тренировъчен курс в тиролските планини, или аз изведнъж съм остарял. Защото виждаме всичко, или почти всичко, което тя иска да види. И то на галоп. Замъква ме в зоопарка в Бруклин, миг след това там ѝ писва и тозчас решава да го замени със Статуята на свободата. Едно корабче ни откарва в Манхатън. През „Мейсиз“ профучаваме като тайфун. На една тераса в Гринуич тя поглъща седмия си хамбургер и единайсетия си млечен шейк. Следва Бруклинският мост…
Ами другият мост? Веразано? Защо не отиваме там? Ами Кони Айлънд? Ами Ботаническата градина в Бруклин? И искам да гледам един мач на Yankee Stadium, и да се кача на покрива на Уърлд Трейд Сентър, и…
Идеята за хеликоптера е моя. Защото иначе ще приключим деня, пълзейки на четири крака. Часът е шест и половина, когато най-сетне сме седнали, носейки се високо над Хъдзън и Ийст Ривър.
— Струва ли колкото Залцбург, Хайди?
— Аха, бива си го.
И сините очи искрят в летния сумрак, докато светлините на града припламват една след друга. Гледката под нас е както винаги омайваща, но аз гледам нея, изумен от невероятната бързина, с която това хлапе ми се беше наложило.
… И то до такава степен, че да ме увлече в тази нюйоркска кавалкада, когато имам толкова много работа. Като се започне от проблема със съдружника, който трябва да си намеря до пет дни. Единственото извинение, което ми идва на ум, за да оправдая загубата на толкова време с моята тиролка, е, че наистина не виждам никакъв изход от ситуацията. Знам, че трябва да се направи нещо, но какво?
На всеки етап от нашия криволичещ из цял Ню Йорк маршрут телефонирам в „Пиер“, за да разбера дали Марк се е обаждал. В момента трябва да е вече в Австрия. Защо тогава не дава никакъв признак на живот, въпреки уговорката ни? Вече е нощ, когато таксито, което сме взели при хелидрума на Трийсета западна улица, пресича Сентрал Парк, където свирят оркестри. Хайди се е вкопчила в ръката ми в момента, в който се завъртяха роторите на хеликоптера, и повече не я е пуснала. От време на време, откъсвайки очи от зрелището на Ню Йорк by night, тя вперва в мен учудващо сериозен поглед. Няколко пъти се опитвам да я накарам да ми разкаже за себе си. Напълно безрезултатно. Хайди избягва всичките ми въпроси със смайваща лекота. „Тя е наистина много интелигентна“, ме бе информирала жената, подписала се като Анна Мозер. И в това няма никакво съмнение.
Джими Розен ме чака в „Пиер“. Научил е от Лупино за отрицателния отговор на Ли и Лиу.
— Франц, тук няма да намерите съдружник до четвъртък.
— Още в понеделник се обадете в банката във Филаделфия. Ако се наложи, идете там заедно с Ванденберг и ги помолете да ми дадат още няколко дни.
— Няма да се съгласят и вие го знаете. И без това не бяха много склонни да се ангажират със сделка с казино.
— Все пак опитайте.
Истината е, че съм решен да заложа всичко на една карта — ще отида при Хасан Фезали въпреки всички основателни причини, които имам, за да не го правя. И това не ми е никак приятно.
— А тя?
Джими посочва с брадичка малката тиролка, водеща оживен разговор с един от хотелските хопове, който знае немски. След подобен преход всяко нормално момиченце би капнало от умора. Но не и това. Очевидно е в пълна форма.
— Марк не се ли е обаждал? — интересува се Джими.
— Още не.
А не мога да взема Хайди с мен, особено ако се наложи да се срещна с принц Азиз в Риад. Колкото до това да я оставя сама в апартамента в „Пиер“, та дори и под опеката на валкирията, тазсутрешното ѝ бягство е напълно достатъчно, за да прогони от главата ми подобна мисъл.
— Франц, на драго сърце ще се погрижа за нея по време на отсъствието ви, докато Марк или вие откриете причините за присъствието ѝ. Ще живее у нас…
Джими Розен има пет деца и живее в Ню Рошел, голямо и повече от луксозно нюйоркско предградие. Посещавал съм го многократно и преди няколко месеца дори прекарах там един уикенд заедно със Сара и Марк-Андреа. Сигурен съм, че Хайди ще се чувства добре, още повече че две от трите дъщери на Джими са приблизително на нейната възраст.
Именно това се заемам и да ѝ обясня през следващите няколко минути. Не минава много добре. Тя дори избухва в плач, ей тъй, насред фоайето.
— Не искам да се разделяме, господин Цимбали!
И тогава установявам до каква степен и аз на свой ред съм се привързал към Хайди. Въпреки че не знам нищо или почти нищо за нея. Което би могло да ми докара страхотни неприятности. В крайна сметка Джими я отвежда. Вечерям сам, в повече от мрачно настроение. Перспективата да отида да прося петдесет милиона от Фезали (но той е извън бизнеса от година и половина, тъй че ще ми се наложи да се разправям с Азиз) ни най-малко не ме очарова. Решавам да замина за Лондон още сутринта на следващия ден, който се пада неделя. Лягам си и току-що съм заспал, когато към един сутринта…