Марк на телефона:
— Франц, сега ти ще ме слушаш! Тук е седем сутринта и вчерашния следобед и цялата нощ търчах от село на село и от чифлик на чифлик. Тъй че ако някой трябва да е в отвратително настроение, то това съм аз.
Да, открил е Анна Мозер. Тя дори седи насреща му, докато разговаря с мен. Не, не може да ми я даде. Не, не е няма. Просто не иска да разговаря с мен по телефона, и толкоз. Едва не се задавям — това пък какво означава?
— Това означава, че ако искаш някакво обяснение, ще трябва да си направиш екскурзия до Тирол точно като мен. Тя иска да говори единствено с теб, лично и тук, в дома ѝ.
— Франк, ти да не си пиян? И всъщност къде си в момента?
— В Gasthof Post, в Кьосен, в австрийски Тирол. И според прелестната Анна, ти просто нямаш избор: или идваш тук да си търсиш обяснението, или и двамата ще си умрем идиоти. Щеш, не щеш, това е положението.
— За Бога, наистина ли тя ми е изпратила сестра си?
— Да.
— Но защо?
— Отказва категорично да отговори. Освен ако…
Освен ако не отида в Тирол, за да я изслушам. Отсега нататък поне едно нещо ми е напълно ясно — ако Хайди сама по себе си представлява идеалният пример за досадница (макар и очарователна), то в това отношение голямата ѝ сестра бие всички рекорди.
— Тя действително ли е законната настойничка на Хайди?
— Да.
Е, все е нещо — поне няма да ме арестуват за насилствено задържане или отвличане на малолетна.
— И това ли е всичко, което успя да изкопчиш?
Марк с язвителен тон започва да ми разказва тиролската си одисея, но аз го прекъсвам:
— Марк, в най-добрия случай не бих могъл да дойде в шибаното ти село по-рано от вторник.
И то при условие, че разговорът ми с Хасан в Джърси се окаже достатъчен, за да си намеря съдружник. Защото ако трябва да препускам до Саудитска Арабия… Затварям…
… И тозчас отново вдигам слушалката: Ли и Лиу.
— Франц, изпитваме угризения на съвестта. Вярно е, че ти бяхме обещали да участваме с теб в първата сделка, която ни предложиш. Разбрахме, че те поставяме в трудно положение. Тъй че размислихме, телефонирахме тук-там и може би намерихме разрешение на проблема ти. Идеалният съдружник, за когото мечтаеш — готов да инвестира почти без условия каквато и да било сума, нищо общо с мафията, симпатичен, почтен, с прекрасни очи, свеж дъх…
Бих сметнал за откачен всеки друг на тяхно място. Но това е обичайният начин на изразяване на моите китайски приятели, които многократно са ми доказвали, че третират финансовите въпроси с немско-швейцарска сериозност, криеща се под смахнатата им външност. Впрочем този път не са чак толкова словоохотливи:
— От друга страна, Франц, това няма да бъде удобен съдружник. Ако предположим, че успееш да го убедиш, разбира се. Известен ли ти е номерът със закачалката?
Известен ми е. „Закачалката“ е голям остър нож, който ти забиват изненадващо в гърба, ако решат, че не си изпълнил всичките си ангажименти. Питам:
— Смятате ли, че бих могъл да убедя вашия тип за толкова кратко време?
— Да, имаш шанс, особено при положение че отидеш при него от наше име. Но не губи време.
И аз не губя. Анулирам резервацията за Лондон и Джърси и още на следващия ден сутринта — неделя, 21 септември излитам за Макао.
10
Колет. Вече знам как се чувства един луксозен колет. Не ми се налага да кажа дори дума, освен едно „да“, когато ме питат действително ли съм господин Франц Цимбали дьо Сен Тропе. От този момент нататък поемат изцяло грижата за мен, и то в пълно мълчание. Един ролс ме чака в подножието на стълбата, която обслужва единствено мен. Почти ме пренасят на задната седалка. Изминаваме двеста метра.
До вратата на един хеликоптер, който, ако не бъркам, е оригинален кавасаки, made in Japan. Ето ме вътре: „Шампанско, господин Дьо Сен Тропе?“ И ми връчват чаша от истински кристал, преди да успея да гъкна. „Малко хайвер, господин графе?“ Настаняват се от двете ми страни, уверяват се, че се чувствам чудесно, разтриват ме, попиват потта от челото ми и изобщо ме глезят по всички възможни начини.
Аз от своя страна съм доволен и предоволен, тъй като става дума за четири прелестни китайки, каквито дори не съм предполагал, че може да съществуват.