И пътувах. Върнах се на Мария Кей — принадлежащия ми пустинен остров вдън Бахамския архипелаг, където със Сара Кайл и сина ми си играхме на Господин, Госпожа и Робинзон Крузо-Младши. Попътешествахме от Таити до Нова Зеландия, минавайки през Перу. Сара ме разведе дори из родната си Ирландия, за чието опознаване до момента бях отделял само времето между два полета. Посветихме доста време на ските в Аспън, щата Колорадо, в компанията на един приятел-инструктор, с когото се разходихме с хеликоптер над Канада, издирвайки девствени кътчета. През останалото време се наслаждавах на почивката си, наблюдавах как расте синът ми и как Сара управлява хотелите си (но не в качеството на собственик, а само на генерален директор, макар че най-малко десет пъти ѝ бях предлагал да ѝ ги купя).
Та през пролетта на същата 76-а година, месеци преди да чуя за „Белият слон“, за Олифан — човекът от терасата, за Хенри Чанс и Калибан, Сара изведнъж ми подхвърля:
— Вече не те свърта, Франц.
Поглеждам я удивено — точно в този момент се излежавам в един хамак на плажа на Монтего Бей в Ямайка, докато чисто голият ми син се забавлява да скача със събрани крака върху корема ми.
— Не ме какво!
— Не те свърта.
— Така ти се струва.
— И освен това пълнееш.
Явно смята, че е време да се отърся от летаргията си.
Виждала много добре, както твърди, че започвам да скучая и чудесно го разбирала — в крайна сметка съм бил само на двайсет и шест години и в кръвта ми било да препускам по света „С една дума, писна ми от теб, така ли?“ Изобщо не било така, просто според нея трябвало да се изсуля от тоя хамак и да направя нещо. И идеята ѝ за „нещото“ е съвсем конкретна — хотелска верига.
— На която директор да бъдеш ти.
— И дума да не става! Ако в света има някой, когото не искам за шеф, то това си точно ти, приятелче. Предпочитам да се наема по-скоро като чистачка.
И това, гарнирано с решителния и безапелационен довод, че държи на своята независимост. Преди всичко и над всичко! Вече на два пъти ѝ бях предлагал да се оженим. НЕ! „И защо не? — Ще поговорим пак, когато пораснеш.“ Точно в тези моменти ме дразни най-много. Тя е несъмнено единственият човек в света, който не ме взема мен, Цимбали, на сериозно. Единственият след самия мен, Цимбали.
Едно е сигурно: идеята за хотелска верига — за построяване или за купуване — изобщо не ме блазни. Първо, защото срещу осемдесет милиона долара не можеш да получиш кой знае какво. Освен това никак не ме въодушевява перспективата да си играя на кубчета с хиляди хотелски стаи. Бога ми, отсега се виждам как търча от хотел на хотел, за да проверя дали този или онзи управител не е отмъкнал сребърните ми лъжици! И все пак, за да удовлетворя моята любима ирландка, моля Марк Лаватер да ми изпрати от Париж подробно проучване върху хотелиерството в света.
Получавам отговора месец по-късно под формата на досие от четиристотин-петстотин страници, което нямам никакво желание да чета и в което подробно се излагат организационната структура и експлоатационните сметки на веригите „Хилтън“, „Шератон“, „Холидей Ин“, „Хаят“ и прочие. Увлекателно като телефонен указател.
Но един от сътрудниците на Марк е сметнал за уместно да подчертае с червено едно изречение, едно-единствено. Което казва всичко: „Шейсет процента от печалбите, реализирани от всички заведения на веригата «Хилтън» в света, идват само от хотела Las Vegas International Hilton.“ И в полето същият този сътрудник дава обяснение на феномена: „Това се дължи на казиното в хотела“.
Ето как започна всичко и как поех по пътеката на войната.
— Казино ли?
Трябва да е някъде към средата на юни. Най-вероятно 14-и. Времето в Ню Йорк е разкошно. Филип Ванденберг седи срещу мен и ме гледа така, сякаш му предлагам да се захванем с наркотрафик или да тласнем към проституиране цял колеж невръстни девойчета. Омразата, която храним открито един към друг, включва значителна доза игра, почти съучастничество. За пет години Ванденберг нито веднъж не ми се е усмихнал и никога не сме обядвали или вечеряли заедно. Освен това винаги е отказвал да се обръща към мен с малкото ми име и когато сме се озовавали в една и съща стая, неизменно се е старал да оставя помежду ни колкото се може по-голямо разстояние. Ако се срещахме на Yankee Stadium, сигурно щяхме да имаме нужда от високоговорители, за да можем да разговаряме. Но именно Филип Ванденберг преобърна земята, издействайки дори намесата на собствената си фамилия, за да ми осигури трийсетте и няколко милиона долара, които навремето ме спасиха. От своя страна, без да преставам нито за миг да демонстрирам антипатията, която изпитвам към него, аз вече пет години ползвам и заплащам богато и пребогато съветите му.