Летим над Реката на перлите.
Вече съм идвал в Макао преди пет години. Но тогава прекарах по тези краища само един ден, за който не съм запазил незабравим спомен — Сара, която ме придружаваше, намрази пейзажа от пръв поглед и по взаимно съгласие не стъпихме повече тук през целия ни престой в Хонконг.
Хеликоптерът се спуска стремглаво към полуострова и за миг изпитвам опасението, че пилотът е откачил и че едничката му амбиция е да се наниже умишлено на някой гръмоотвод. Но в последния момент в близост до казиното „Джай Алай“ се разкрива равно пространство и ние се приземяваме на няколко метра от входа на игрището за баска пелота6. Измъкват ме от хеликоптера с хилядите предпазни мерки, полагащи се на аристократичната ми особа. Друг ролс. Потегляме. Разпознавам няколко сгради, между които изумителния и колосален хотел „Лисбоа“ и катедралата Свети Павел, от която е останала само внушителната барокова фасада, щръкнала в яркосиньото небе на върха на широко гранитно стълбище. Подминаваме ги. Нямам никаква представа къде ме водят и всеки път, когато отварям уста, за да задам въпрос, китайките лакомо ме целуват по устните, за да ми отнемат думата.
Продължението е подобаващо — тайнствено, смътно обезпокояващо, но безспорно не и неприятно. Ролсът спира във вътрешността на частна резиденция. Възхитителна градина, останки от старите крепостни стени на града. Или поне така мисля. Отново почти ме носят, за да ми спестят и най-незначителното усилие. Отвеждат ме в някаква стая, оборудвана с умопомрачително луксозна баня. Събличат ме чисто гол, потапят ме в кръгла вана с диаметър три метра, мият ме, търкат ме, масажират ме навсякъде, пускайки едва забележима усмивчица, когато — опитвам се усилено да мисля за борсовите курсове, но нищо не се получава, — значи когато предоставям на изключително женското присъствие категоричното доказателство, че съм момче, и то в пълна изправност. Това продължава десетина минути, без нито една от телячките-телохранителки-камериерки да направи каквото и да било, за да нормализира ситуацията. Накрая ме измъкват от розово-черната мраморна вана, изтриват ме, парфюмират ме и щедро ме намазват с благовония, без да пропуснат и квадратен милиметър от тялото ми… и си отиват, зарязвайки ме чисто гол.
Влиза тя.
Тя е на възраст между двайсет и пет и трийсет и пет години и ако младите жени, посрещнали ме на хонконгското летище „Кайтак“ наистина си струваха пътуването, то какво да кажа за тази?
— Освежи ли ви банята, господин Цимбали дьо Сен Тропе?
— Името ми е Цимбали. Просто Цимбали и нищо повече. И не съм граф.
Вероятно дължа благородническата си титла на ония шегаджии Ли и Лиу. Но главната ми грижа в момента е тоталната ми голота. Произнасям с възможно най-голямо достойнство (някои подробности от анатомията ми сериозно ме притесняват):
— Тук съм, защото имам делова среща с някой си господин Денг.
— Това съм аз — кимва тя.
— Невъзможно е вие да сте господин Денг.
И това е повече от очевидно. Достатъчно е човек да види черната ѝ копринена туника, толкова плътно прилепнала към тялото ѝ, че сякаш е изрисувана върху него.
— Аз съм Денг — упорства тя. — И именно мен трябва да убедите.
— Бих предпочел да бъда облечен. Когато говоря, винаги пъхам ръце в джобовете си. А в момента се чувствам като инвалид.
Тя щраква с пръсти и се появяват две красиви девойки, които донасят изпраните ми и току-що изгладени дрехи. И които ме обличат за нула време.
— Последвайте ме, ако обичате, господин Цимбали.
Госпожица Денг ме повежда през низ от стаи, докато стигаме до един кабинет. В средата му има маса, на която лежат две солидни пачки банкноти.
— Кога ще ви бъдат необходими петдесетте милиона долара, господин Цимбали?
— В четвъртък, 25-и, в десет и половина местно време и във Филаделфия. Смятате ли, че сте в състояние да ми дадете бърз отговор? Тя се усмихва:
— Господата Ли и Лиу ми казаха много хубави неща за вас.
— Същото мога да кажа и аз за тях.
Тя ми посочва банкнотите върху масата.
— Да не губим повече време. Сам разбирате, че преди да взема решение за толкова кратко време, трябва да направя някои проверки. И първата — още сега. Тук има един милион хонконгски долара. Часът е два следобед. Давам ви срок до осем вечерта.
Широка усмивка.
— Да ги загубите. В моето казино.
Всеки ден най-малко десет-дванайсет хиляди играчи пристигат с глисерите от Хонконг. Към тях прибавете туземците от Макао-Център и тези от островите Тайпа и Колоан и ще разберете защо в момента на влизането ми в голямата двуетажна зала на казиното вече далеч не съм сам. Всъщност моментално бивам засмукан, повлечен, удавен от една превъзбудена тълпа, в която, като се започне от най-мизерния кули до бизнесмена, са представени всички раси и полове. Нещата се развиват много бързо, с онази хладна, макар и усмихната ефикасност, с която ме заобикалят от пристигането ми в Хонконг и Макао. Девойките от ескорта ми ме изоставят на входа на казиното с последен подканващ жест: ваш ред е да играете.
6
Игра, при която двата отбора последователно изпращат топката към специална стена. — Б. пр.)