В буквалния смисъл на думата.
И със задача да загубя на игралните маси равностойността на двеста и трийсет хиляди щатски долара. Ясно е, че това е тест, на който ме подлагат и който не струва кой знае колко, тъй като, принуждавайки ме да играя в собственото ѝ казино, прелестната Денг Незнамкояси ще прибере с едната ръка онова, което е загубила с другата. Всъщност проблемът не е в това. Проблемът е да се опитам да разбера какво точно се очаква от мен, да се постарая да възпроизведа хода на мислите на евентуалните ми китайски съдружници. Което не е никак лесно. Освен да скочиш три метра и половина на височина, без да бутнеш летвата, не знам нищо по-трудно от това да се опиташ да проумееш какво се мъти под черупката на един световноизвестен като лицемер китаец.
Много бързо правя своя избор — ще бъда самият себе си. Цимбали. И тъй като познавам лично въпросния Цимбали, знам, че той никак не обича да губи. Следователно ще се опитам да спечеля. Впрочем, ще видим.
Качвам се на горния етаж. Тълпата тук е съвсем малко по-рехава, отколкото в долната зала. Надвесвайки се опасно през парапета, някои играчи дори хвърлят залозите си върху намиращите се четири метра по-долу маси, без това да учудва когото и да било. Врявата е оглушителна — същинска пищяща симфония, в която участват дори крупиетата, подвиквайки на играчите, разменяйки си гръмогласни шеги от маса на маса, докато един дъвче сандвич, а друг авторитетно халосва с греблото по главата явно недостатъчно бърз според него играч. И никакви комплекси, що се отнася до традиционните бакшиши „за персонала“ — всеки печеливш бива автоматически обиран, като при това бъркат директно в джобовете му, без той да може и дума да каже. Разликата между този далекоизточен пазар и спокойната атмосфера във Вегас — и още по-спокойната в европейските казина — е колкото между рок концерт и заупокойна литургия в „Свети Петър“.
Приключвам огледа на игралните маси — общо десетина. Игралните автомати, които тук наричат „Гладните тигри“, не ме интересуват, тъй като залозите не са достатъчно високи. Аз съм Цимбали и съм дошъл тук да търся петдесет милиона долара, а не да изкарам колкото за една баничка.
По същата причина решавам да игнорирам фан-тана (на масата се изсипва купа, пълна със седефени копчета, които започват да се броят по четири, като накрая остават едно, две, три или четири копчета; вие решавате на коя от четирите възможности да заложите). Трябва да си китаец, за да харесваш подобна игра, а и залозите започват едва от един хонконгски долар.
Отказвам се също от сик-по (залага се на зарове, хвърляни с чашка) и от кено — него го има и във Вегас и представлява нещо като тото, чиито изписани върху топчета за пинг-понг числа се теглят два пъти на час.
Известен интерес у мен предизвиква прословутото пайко. То се играе с плочки за домино, всъщност с нещо като плочки за домино, украсени с идеограми. Но въпреки обясненията на една от служителките в казиното, няколко минути наблюдение са достатъчни да ме убедят, че никога нищо няма да разбера от тази игра, ако ще да ѝ посветя десет години от живота си. Освен това външността ми на западняк ми коства няколко подчертано недружелюбни погледи. Предпочитам да се оттегля.
Време е да се заловя сериозно за работа. Поглеждам часовника си — остават ми пет часа и петнайсетина минути. Мога да избирам между бакарата (която тук не се играе в отделна зала), крапса, блекджека, наричан тук понтун, рулетката, топката и железопътната линия. Рулетката и топката са категорично прекалено пасивни. Спирам се на блекджека.
Няма опасност да ме заболи глава от това, което знам за него — играе се срещу казиното и е необходимо общият сбор от картите, които ви дават, да достигне двайсет и едно. За двайсет и пет минути загубвам (при таван, фиксиран на петстотин хонконгски долара) някакви си четиринайсет хиляди долара. Сменям масата. Това не помага — загубата нараства на двайсет и седем хиляди. За сметка на това обаче проумявам някои прости правилца, за които, бидейки пълен дебютант, изобщо не съм подозирал: в общи линии, номерът е да знаеш кога да „останеш“ на картите, дадени ти от банката. Отново сменям масата, за да изпробвам новопридобитите си познания — намалявам загубата на двайсет и четири хиляди. Така е по-добре. Определям си петнайсетина допълнителни правила и наваксвам до седемнайсет хиляди. Едно движение с брадичката на крупието ме кара да застана нащрек — явно ставам опасен, в смисъл че започвам прекалено много да печеля. Тук е Макао и знам добре какво им се случва на онези, които упорстват да прибират парите на заведението — в един момент чисто и просто им отнемат ръката, независимо дали това им харесва, или не.