— Франц, мисля, че открих нещо.
— Вегас?
— Атлантик Сити.
За миг изпитвам разочарование. Не познавам Атлантик Сити. Доколкото ми е известно, той е нещо като мъртъв град, един вид ghost town — град-призрак.
— Струва ли си?
Непоправимият Лупино радостно ме осведомява:
— Във всеки случай струва около трийсет милиона долара, приятелю!
Първата ми мисъл е, че се шегува. За разлика от забавните като катакомби Розен и Ванденберг, Джо Лупино притежава чувство за хумор, способно да издъни бронирана врата. Чувам го да добавя:
— Струва си, Франц. Трябва да отидеш да го видиш.
Не изпитвам никакъв ентусиазъм. Мечтата ми за казино доста смътна, между впрочем — включваше слънце, пустиня, особената атмосфера на Лас Вегас. А ето че ми предлагат атлантическите мъгли на едно мизерно градче, чието бъдеще според мен е вече в миналото.
— Франц, няма време. Не сме единствените мераклии.
— Утре.
Договаряме се да тръгнем с кола в един часа следобед на следващия ден. Джо Лупино ме запознава набързо с „изгодната сделка“: хотел с около четиристотин стаи, строен в началото на века, доста разнебитен, но с огромни салони, разположен на морския бряг в самия център на града, с излаз на алеите за разходка и със собствен пристан. Плюс пет акра терен, или около два хектара. Що се отнася до оборудването, всичко трябва да се започне от нулата. Съществува и една допълнителна трудност — сградата е обявена за landmark, тоест за исторически паметник според френската терминология.
— И трябва да платя трийсет милиона долара за този боклук?
— Можем винаги да се пазарим. Но според моите момчета си струва.
Съмнявам се. Изпитвам толкова желание да го видя, колкото и да се обеся. Но в крайна сметка…
— Добре, Джо. Утре в един.
Открай време съм убеден, че събитията никога не идват едно по едно. Изглежда съществува нещо като закон, според който „всичко се случва винаги едновременно“. И доказателството е налице. Същия ден съм на вечеря у семейство Розен. Големият син на Джими се готви да замине за Европа и по-точно за Париж, където ще прекара една година, преди да влезе в университета. Джими се притеснява малко от самотата, която очаква сина му от другата страна на Атлантика, и то особено във Франция — страна, където човек чудесно може да опропасти живота си. Предлагам му настойничеството на Марк и Франсоаз Лаватер.
— Ще им се обадя утре сутринта, за да ги предупредя.
Както и правя. Ахването на парижката секретарка на Марк ми подсказва, че се е случило нещо важно. Тя възкликва:
— Какво съвпадение, господин Цимбали! Тъкмо се канех да набера вашия номер в Ню Йорк, когато вие звъннахте. Господин Лаватер има да ви съобщи нещо важно…
И миг след това действително чувам необичайно развълнувания глас на Марк:
— Франц? Става дума за Хасан Фезали. Появи се отново.
2
Преди да стане мой приятел, Хасан Фезали беше приятел на баща ми. Държеше се като стар търговец на килими, но всъщност управляваше огромното състояние на един саудитски принц, милиардер в петродолари. Вярно, никога не ми беше правил подаръци, но винаги, когато имах нужда от съюзник, бе насреща ми — доброжелателен и готов ако не да приеме, то поне да изслуша доводите ми. И ето че преди година и половина изчезна. Внезапно. Напуснал най-нормално кантората си в Кайро на път за летището, откъдето трябвало да лети за някъде. Но така и не пристигнал там и повече никой не го видял. Мислех, че е мъртъв.
— Няма съмнение, че е жив — уверява ме от Париж Марк Лаватер. — Мога да го докажа.
Освен приятелските чувства, които изпитвам към Хасан, и любопитството да узная какво му се е случило, имам и още една причина да посрещна с най-искрено удоволствие новината за завръщането му — малко преди да изчезне двамата с него бяхме започнали една спекулативна операция с петрол. Подробностите са без значение — важното е, че тогава преведохме значителни капитали (деветнайсет милиона долара за Фезали, десет за мен и един за Лаватер) по една лихтенщайнска сметка. Специална клауза предвиждаше, че нито един долар от тези пари не може да бъде използван без единодушното съгласие на съдружниците или, в случай на смърт, на техни упълномощени представители. И тъй като Хасан не можеше да бъде обявен официално за покойник, въпросните капитали бяха замразени. Появата на любимия ми бедуин означаваше, че ще мога отново да разполагам с моите неизползваеми от година и половина десет милиона долара.