— Мога ли да бъда искрен с вас? Връщам му усмивката.
— Не си правете този труд, говорете както обикновено.
Той ме потупва по гърба; и то толкова въодушевено, че едва не ми счупва гръбнака: ама голям веселяк съм бил!
— Наистина сте ми много симпатичен, Франц. Можете да ме наричате Рик, естествено. Но едно ме безпокои. Знам, че сте изключително много зает с делата си в Атлантик Сити и…
— Ако се обвържа с вас, ще изпълня ангажиментите си.
Лукава усмивчица.
— Дори и да се наложи да се обърнете за помощ към добрите си арабски приятели… Да, в течение съм на връзките ви. Винаги се информирам за хората, с които възнамерявам да работя.
Какво пък, не е лошо за увертюра. И атакувам.
— Именно за това става въпрос. Преди да продължим разговора, искам да уточня две подробности. Първата се отнася до китайските ми съдружници от Макао, с които държим казиното в Атлантик Сити. Независимо какви ще бъдат резултатите от преговорите ни, бих искал те да не узнават нищо за нашите планове. Разчитам на вашата дискретност.
Редно е да отбележа, че въпросната декларация си е чиста проба блъф. Всъщност изобщо не ми пука дали хубавата Миранда от Макао ще научи за моите „планове“ с Корбер. Причините са две: от една страна, нямам ни най-малко намерение да осъществя тези планове, особено откакто разбрах що за птица е Корбер; а от друга, първата ми грижа ще бъде самият аз да уведомя Макао за офертата на южноафриканеца и за отрицателния ми отговор. Така де, човек трябва да е много коректен със съдружниците си, особено когато са китайци! Не, в действителност искам чисто и просто — ако бих могъл да се изразя така — да създам у Корбер впечатлението, че вече ме държи в ръцете си и че в известен смисъл ще разполага с евентуално средство за шантаж или натиск…
Което може би ще го накара да стане по-приказлив.
— Рик, какво е точно ролята на Олифан в цялата тази история?
— Плащам му, за да представлява интересите ми в Съединените щати. И го бях помолил да ми потърси евентуален съдружник, което той и направи.
— Нищо друго?
Той много майсторски се прави на изненадан (но бих могъл да се закълна, че само се прави).
— Защо са тези въпроси? Да не ви е казал нещо, което ви безпокои?
— Защото Олифан поддържа особено тесни връзки с лица, които предпочитам да виждам единствено на снимка. И то само в краен случай.
— Ако е за това, веднага ще ви успокоя: самият аз нямам никакъв афинитет към хората, за които говорите. Виждате ли, в Южна Африка ние си имаме наши собствени гангстери и предпочитаме да не внасяме отвън.
Той говори, но не отговаря на въпроса ми. Поне не напълно. И е ясно, че на този етап от преговорите ни няма и да отговори. С други думи, трябва да представя още доказателства за интереса си към казината в ловните полета на племето банту.
Какво пък, да вървим. Така или иначе, досега никога не съм бил в Южна Африка.
Два дни по-късно сме в Кейптаун, след кратък престой в Кайро, от който решително започва да ми идва до гуша. Корбер живее в прекрасно имение, засадено с розови храсти и с тристагодишни дъбове, внесени от Европа. Градината гъмжи от екзотични, но доста недружелюбни птици. Мястото се нарича Лландуно и се намира в южната част на Тейбълската (или нещо подобно) планина, в подножието на хълмисто образувание, известно тук като Дванайсетте апостола. От четирите прозорци на стаята ми или по-точно на апартамента ми се разкрива фантастична панорама. Само че изобщо не ми остава време да ѝ се полюбувам — Корбер ме зарива с документация и организира среща след среща с банкери, архитекти, журналисти и дори с един етнолог, когото изслушвам най-невъзмутимо, докато ми обяснява, че съществуват три човешки раси: първо истинските бели като него и мен, сетне междинната раса, включваща цялата гама от арабите до южноевропейците (в тази категория той слага французите и баварците, но един Бог знае защо не и швейцарците), и накрая, естествено, автентичните цветнокожи, тъй наречените Kleurlinge. Буквално хлъцва, когато му светвам, че се казвам Цимбали и че майка ми е била еврейка. Единственото му утешение е, че баща ми е бил италианец, при това от Северна Италия.
Корбер прави всичко възможно, за да ме спечели за каузата. И почти успява да ме убеди, че начинанието, в което ми предлага да се включа, е най-добрата сделка, за която може да мечтае един финансист:
— Франц, всичко съм предвидил. Вдругиден ще прескочим до Йоханесбург, а оттам с кола до Бофутатсвана. Няма и два часа път. И това не е всичко. Разберете, става въпрос да се създаде империя от хотели и казина. Всички тези негърски територии са истинска златна мина. В преносен смисъл, естествено. Няма да построим само един малък Лас Вегас, а няколко. Транскеи отхвърли предложенията ми, но рано или късно ще ги приеме. А не са само Бофутатсвана и Транскеи, освен тях имате Вендаленд, Сискеи, Лебова, Свазиленд, да не изброявам останалите. Все още не са независими, но някой близък ден и това ще стане. Е, независими, нали разбирате… Чернилките нямат избор: вярно, предоставили сме им нещо като независимост, но това беше най-добрият начин да се отървем от тях и да не се окажем принудени някой ден да им дадем право на глас. Добре, но как ще преживяват? Не смятате все пак, че сме им отстъпили най-плодородните земи, нали? Казвам ви, те просто нямат избор — трябва или да напуснат резерватите си и да дойдат да работят при нас като гастарбайтери, или да приемат предложенията ми…