Хайди ме връща към действителността безапелационно и чисто по женски:
— Хайде, отиваме другаде.
— Отиваме другаде — повтаря веднага Марк-Андреа.
Слава Богу, остава ни да посетим само игралната зала и, естествено, Светая светих, моето любимо дете — противоатомното казино. А да не говорим, че покрай свирепия студ започвам да се превръщам в сталагмит. Асансьор, посока партера. Трябва да е някъде към единайсет, единайсет и половина.
— Сто милиона долара — обявява Хайди.
— И десет отгоре — допълва Марк-Андреа.
В момента на влизането ни в подземната зала с изненада откривам една стара маса за крапс. Не по-малко учудващо се оказва и наличието на няколко антични игрални автомата, разположени в коридора, който води към скривалището. Но след малко се сещам, че преди известно време Калибан, решавайки да отпразнува завършването на основните възстановителни работи, изкопчи от Хенри Чанс разрешението да организира малък прием за целия строителен екип, на който не можах да присъствам поради простата причина, че по това време се намирах в Южна Африка.
— Сега аз хвърлям заровете — заявява Хайди. — Ти изкара три, а не четири. И престани да ме баламосваш, ако обичаш…
… Съзирайки чифт забравени върху масата зарове, моите две дяволчета тутакси се нахвърлят отгоре им и решават, естествено, че им се полага да поиграят. На всичкото отгоре бивам принуден да им обясня правилата, което, предвид нищожните ми познания в тази област, се равнява на истински подвиг от моя страна. И — о, чудо! — те, и на първо място Хайди от висотата на своите десет години, тутакси разбират за какво става въпрос. Ще речеш, че в тиролските планини играят на крапс още от биберонова възраст. С тази незначителна разлика, че го смесва по малко с Черен Петър и с покер, като добавя и няколко правила, които си измисля в процеса на играта (но тя е много добра на покер и играе най-редовно с Марк-Андреа и валкирията, която вече е загубила срещу този страховит тандем петнайсетина милиона долара във фъстъци).
— СЕДЕМ! — изпищява победоносно Хайди за девети пореден път. И банката плаща. А банката съм аз, господин Цимбали.
— Дължиш ми четиристотин милиона долара и триста милиона на Андреа. Отваряй касата! Насам, народе, тук са парите!
Не разполагаме с жетони и в качеството на маркер използваме моя часовник, който има пренеприятния навик да се мести съвсем сам в мига, в който обърна глава. В резултат бивам неизменно обиран от моите двама противници, които са се сдушили като панаирджийски джебчии. Освен това в редките моменти, когато благоволяват да ми отпуснат заровете, аз с отчайваща последователност набирам ту 2, ту 3, ту 12.
До скривалището стигнахме по укрепения тунел, който тръгва от подземието, разположено точно под партерния етаж. Бронираните врати са вече вкарани в него, но не са монтирани, тъй че ни се наложи да минем по тях. Климатичната инсталация все още не действа, но притокът на чист въздух е напълно приемлив. А и освен това нямам намерение да векувам тук, въпреки протестите на Марк-Андреа и Хайди, които кажи-речи са се сраснали с масата. Вече съм гладен, тъй като сутринта пийнах само малко чай за разлика от децата, които не само погълнаха една достойна за Гаргантюа закуска, но и още с пристигането ни в Атлантик сити ометоха по два-три хамбургера, подквасени обилно с млечен шейк. Те могат да издържат.
— ЕДИНАЙСЕТ! — изревават в един глас синът ми и малката тиролка. Късметът им е просто невероятен. Каква ми е ползата от това, че съм в бизнеса? Отвеждам тия двамцата във Вегас и докарваме всички казина до просешка тояга.
— Плащай, господин Цимбали. Дължиш ни…
Знам, около деветнайсет милиарда долара. Все повече и повече ме мъчи глад. Поглеждам часовника върху сукното дванайсет и десет.
И тогава долавям миризмата.
Остра, парлива миризма, която започва да дразни първо ноздрите ми, а скоро след това и гърлото. Хайди и синът ми, които хвърлят заровете с такъв ентусиазъм, че често ги запращат на двайсет и пет метра от масата, като че ли нищо не усещат. При все това очите им вече леко сълзят, но те ги изтриват с ръка и с пламнали бузи продължават да вият:
— ЕДИНАЙСЕТ!
Отдалечавам се от масата. След последното ми идване в компанията на Хенри Чанс, Калибан и Пати, довършителните работи тук са напреднали много повече от където и да било другаде. Всичко е боядисано, светлите дъбови ламперии и дори гипсовите орнаменти са вече на мястото си. В дъното на залата, вдясно, са издигнати прегради, очертаващи разположението на бъдещите ми покои. Всичко е завършено, липсват единствено вратите.