Стотина метра по-нататък — втори капак, също брониран, който се отваря още по-лесно, тъй като е само закрепен. Едва го докосвам и той рухва с оглушителен грохот. Това чудо трябва да тежи най-малко сто и петдесет кила! От другата страна тунелът преминава в малка зала за дезинфекция, от която право нагоре води тясно стълбище с ширина най-много шейсет сантиметра. Знам къде излиза между стените на рова в северозападния край на периметъра на „Белият слон“. Нормално в подножието на стълбището би трябвало да има трети брониран капак, но той също не е монтиран, а просто опрян на стената. Вдясно, все в подножието на стълбата, има контролен екран, който позволява да се види какво става навън. Проклинам се, че не ми е минало през ум да използвам същите екрани, каквито несъмнено има в изпълнения с газове и пушек тунел, за да разбера дали пътят отвъд димната завеса е свободен. Може би сме били само на няколко метра от изхода. Но е вече прекалено късно. А и защо да се притеснявам всъщност? Сега чистият въздух е само на две крачки. Следван от децата, изкачвам стълбището и се озовавам пред последния брониран капак. Ако се съди по положението на ръчките, той е затворен. Но съм абсолютно сигурен, че действа, тъй като преди два месеца с Калибан използвахме точно него. Дръпвам и завъртам последователно двете ръчки. Капакът се отваря…
Ала не напълно, а с някакви си жалки три-четири сантиметра. Дебелината обаче му е такава, че не позволява да се открехне достатъчно не само за да се хвърли поглед навън, но и за да влезе чист въздух. Нещо го блокира! Разтърсва ме рязък прилив на адреналин: това пък що за гадост е, по дяволите? Натискам с всички сили, наблягам с цяло тяло: „Деца, помогнете ми!“ Напъваме заедно, но не спечелваме дори сантиметър. Огромният кръгъл капак не помръдва.
Дори да бях сам, пак щях да се уплаша, но при наличието на сина ми и Хайди ме обзема неподправена паника. Започвам да блъскам по четирийсетте сантиметра стомана, но, както можете сами да се досетите, напълно безрезултатно. Обръщам се — зад нас е почти отвесната шахта на стълбището, после миниатюрната зала за дезинфекция, а след това търкалящият се на земята втори капак, който преди малко падна, оставяйки тунела отворен. Хуквам надолу по стълбището и поглеждам през отвора: никакво съмнение — на стотина метра от мен, в самия край на това подобие на гигантски далекоглед първите отровни изпарения вече се промъкват в аварийния изход и пълзят насам. И им трябва най-много минута, за да стигнат до нас. Ето ни в безизходно положение, попаднали досущ като плъхове в колосален стоманобетонен капан! Опитвам се трескаво да повдигна капака и да го поставя на мястото му, за да спра нашествието на газовете. Напразно. За това са необходими най-малко трима мъже. Нов пристъп на паника, след което възвръщам самообладанието си — камерата и контролния екран! Включвам екрана и на него тозчас се появява изображението на декоративния ров отвън, на чистия въздух…
… и лицето в много едър план на един от пазачите на „Белият слон“, който гледа право в обектива. Мъжът се усмихва — очевидно знае за присъствието ни зад капака. Той вдига ръка и ми посочва с показалец нещо пред себе си, почти в краката му. Насочвам камерата надолу и виждам една дървена греда, поставена под диагонал така, че да залости капака. Мъжът е приклекнал и изпълва целия екран. И продължава да се усмихва. Иронично. После много бавно слага ръце върху гредата и без да бърза, започва леко да я потупва, за да я премести. Гредата се плъзва встрани и пада. Нов знак с ръка: действайте. И след една последна усмивка мъжът се отдалечава. Хуквам нагоре по стълбището, хвърлям се върху капака и този път той се отваря, изрязвайки болезнено ярък кръг светлина в слънчевото синьо небе. Вдигам Марк-Андреа и Хайди до отвора и те скачат на земята. След това на свой ред се измъквам навън, след като хвърлям последен поглед към тунела, от който изпълзяват първите синкави вълма дим. Обръщам се и се озовавам лице в лице с Марк Лаватер. Не успявам да се отърся от изумлението си, когато той с изкривено от гняв и тревога лице се нахвърля отгоре ми: