— По дяволите, Франц, какво става тук?
Обзема ме такъв бяс, че ми иде да му смачкам физиономията само заради тъпия му въпрос. Изревавам:
— Къде е пазачът? Оня, който сложи и махна гредата, която блокираше изхода?
Марк ме гледа недоумяващо. И изведнъж прави нещо, което ме кара да зяпна от изумление — хуква като пощурял към другите два аварийни изхода и измъква последователно блокиращите ги дървени греди, след което ги захвърля колкото се може по-далече. Решавам, че е откачил и на свой ред хуквам подире му:
— Марк, ти унищожаваш доказателствата за това, че се опитаха да убият мен и децата!
Той кимва, възвръщайки изведнъж спокойствието си, и задъхано избъбря:
— Именно. Именно.
Сетне поглежда през рамото ми, вдига ръка и посочва нещо. Обръщам се. На стотина метра от нас „Белият слон“ гори в пламъците на гигантски пожар…
20
— Франц, за Бога, имай ми доверие! Не казвай нищо. Нищо не си видял. Не знаеш какво се е случило. Нямало е никакъв пазач, никаква греда, вратата на аварийния изход не е била залостена…
Марк шепне припряно, задъхано. Полицаите и пожарникарите се приближават до нас, водени от пазача, който ни беше предложил кафе и когото Хайди бе ритнала. Забелязвам също двама оператори от един телевизионен екип на С.В.З. Марк се е вкопчил в ръката ми и я стиска до посиняване.
— Нали, Франц? Разбра ли?
И добавя все така шепнешком:
— Моля те, никаква греда, никакъв пазач. Изходът не е бил блокиран. Пожарът е избухнал случайно, Франц. Случайно!
Полицаите и пожарникарите са вече пред нас и след малко към тях се присъединява един телевизионен журналист с микрофон в ръка. Идентифицират ме като собственика на казиното, заобикалят ме, затрупват ме с въпроси и едновременно с това насочват камерите към мен и децата. Принуден съм да покажа покритите си със синини и драскотини ръце, изцапаните си и скъсани дрехи. Не, нямам представа какво се е случило, не знам нищо за причините за пожара.
И всеки път, когато ми се удава възможност, търся с очи Лаватер и всеки път прочитам в погледа му ясно и недвусмислено: СЛУЧАЙНО. Знам, разбира се, и съм твърдо убеден, че пожарът е предизвикан умишлено и е бил подготвен много грижливо; че са предвидили всеки мой жест; че пазачът, когото видях на екрана, ме е чакал зад капака на аварийния изход с твърдата убеденост, че в бягството си от дима и отровните изпарения аз и децата ще стигнем точно до него, и че тезата за случайното избухване на пожара си е чиста проба лъжа. Но продължавам да фиксирам Марк и в този момент на карта биват поставени всички онези години, през които Лаватер бе неизменно до мен като идеален пример за преданост и почтеност. И аз залагам наведнъж целия капитал от доверие, който той си е спечелил:
— Не, нямам никакво основание да смятам, че пожарът е предизвикан умишлено…
Марк затваря очи с израз на безкрайно облекчение.
А аз продължавам да отговарям на въпросите пред обектива на една подвижна камера и фотоапаратите: да, намирах се в противоатомния модул, когато димът се появи; не, с децата не рискувахме абсолютно нищо, тъй като модулът включва множество аварийни изходи; да, разбира се, имаше малко емоции, когато в притеснението си завъртях ръчките на блиндирания капак в погрешна посока, но всичко влезе много бързо в релси (тук трябва да отбележа, че Марк-Андреа и Хайди не можаха да видят на екрана пазача с дървените греди, тъй че съм единственият свидетел на присъствието на този човек, когото Марк, между впрочем, също не е забелязал).