— Не мога да нося отговорност за една злополука.
Черните искрящи бадемовидни очи не ме изпускат нито за миг.
— Ако действително става дума за злополука, Франц. Пожелавам ти да е така в името на приятелските чувства, които изпитвам към теб. Защото в противен случай, ако се стигне дотам, че Миранда загуби пари по твоя вина, то…
И двамата се измерваме с доста неприязнен поглед, когато австрийците от консулството се появяват с Бог знае какви документи. Това ми идва вече много и аз чисто и просто ги изхвърлям навън.
— Къде е Хайди Мозер, господин Цимбали?
— Това си е моя работа!
И затръшвам вратата под носа им.
Следващия ден — 3 март, четвъртък — прекарвам в изтощителни и преди всичко изнервящи преговори с хората от застрахователната компания Getchel & Harkin New Jersey Insurance Company. Нямам друг изход, освен да се държа с тях високомерно, като човек с кристалночиста съвест.
— Кога ще платите?
— Веднага щом нашите следователи представят доклада си.
И същите тези следователи, с които вече се бях срещнал преди два дни, започват отново да ме въртят на шиш — налага се да повторя цялата история отначало докрай. И да отговоря на безброй нови въпроси: получавал ли съм някакви заплахи? Имам ли врагове, които биха предизвикали пожара с едничката цел да ми навредят? Имам ли конкуренти, на които моето казино пречи? И така нататък. Напълно наясно са с предишните ми сделки и с подробностите около закупуването на „Белият слон“ (освен, разбира се, с втората фаза на заплащането, включваща превеждането на петнайсетте милиона в Кюрасао). След като в продължение на пет-шест часа ги подлагам на най-неумолим разпит, в крайна сметка те се решават да съобщят интересуващата ме информация: според първоначалния оглед пожарът би могъл — „обърнете внимание на условното време, господин Цимбали, тъй като това е само хипотеза“ — да се дължи единствено на случайност. Което означава, че на този етап те са склонни да изплатят сто и петдесет милиона долара, но не на мен, а на филаделфийската банка, отпуснала ми заема от четиристотин милиона. Съгласяват се дори да ме уведомят каква би могла да бъде, според тях, причината за пожара: един от старите игрални автомати, складирани в подземието в близост до входа на укрепения тунел, е бил несъмнено включен от някой работник не там, където трябва. Което е довело до претоварването на мрежата и съответно до късото съединение. На мокета явно е паднала искра и огънят се е разпространил в асансьорните и вентилационните шахти, обхващайки бидоните с лак и синтетични лепила…
— В този случай, господин Цимбали, не е изключено и дори е много вероятно пожарът да е избухнал часове преди пристигането ви. Просто е тлеел.
— Кога ще платите?
Уклончив отговор. Ала знам, че за разлика от колегите си в някои други страни американските застрахователи са, за щастие, тренирани да покриват своевременно дълговете си, които изплащат със завидна бързина, особено когато са убедени, че нямат друг избор. Те ме карат да подпиша декларацията си, след което повтарят процедурата с Марк, тъй като е присъствал на мястото на инцидента. (Той вече е обяснил, че сме имали уговорка да обядваме заедно и че се е оказал там съвършено случайно — лъжа, която минава изключително лесно, защото почти едновременно с него на територията на „Белият слон“ бяха пристигнали полицаите, любопитните, пожарникарите и пазачите, тъй че никой не му бе обърнал внимание сред тълпата и всеобщата суматоха.)
Накрая те си отиват и ме оставят сам в компанията на Лаватер, Розен, Ванденберг и Лупино — капнал от умора, но оптимист.
— Почти в кърпа е вързано — отбелязва Марк, поглеждайки ме право в очите.
След което идва най-страшното. Кръгът се затваря. Привечер същия този ден — 3 март, четвъртък — иззвънява телефонът.
— Господин Цимбали? Джеймс Олифан. Мисля, че моментът настъпи. Ще ви чакаме утре в десет часа на ъгъла 225 на Пето Авеню и Петдесет и четвърта улица. Не, не пред „Сейнт Реджис“, а на отсрещния тротоар, пред входа на „Готам“. Бъдете там точно в десет.
Не, той не моли за среща, а ми я определя. Всъщност изразът „Мисля, че моментът настъпи“ е напълно достатъчен, за да разбера всичко. Както и особеният тон на гласа му — не е бил сам, когато е набрал номера ми. И вече се досещам в чия компания се е намирал.
21
Дълга черна лимузина, в която, освен шофьора и Олифан, седят още двама мъже — един отпред и един отзад. Последният ми отваря вратата и с жест ме подканва да седна между него и Олифан. Колата потегля. Подхвърлям:
— Представям си утрешните заглавия в „Ню Йорк Таймс“, „Вар-Матен Репюблик“, „Нис-Матен“ и „Льо Мейор“: НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ФИНАНСИСТ НА СЕН ТРОПЕ, ОТВЛЕЧЕН НА ПЕТО АВЕНЮ.