— Сметката му за газта.
Шегувам се, но с половин уста. Тази загадка, която не успявам да разреша, ужасно ме дразни. При все това съм сигурен в две неща: нареждането за трансфер съдържа някакво послание и това послание е предназначено лично за мен. А ето че не го разбирам! Времето напредва — ако не направя нещо, преди трансферът да е пристигнал в Цюрих, шейсетте и една хиляди долара ще се изгубят нейде в банковите меандри ведно с нашата следа. На двайсет и осми сутринта съм в Цюрих и нахълтвам почти с взлом при лицето Гюнтхарт, чието име фигурира върху нареждането за трансфер. Той е най-обикновен банкер, който изключително любезно се прави на пълен глупак.
— Как, казахте, е името?
— Хасан. Хасан Фезали.
И се впускам в обяснения: внезапното изчезване на Хасан, създаването на нашето дружество в Лихтенщайн, случаят със замразените авоари, писмото и прочие. Гюнтхарт ме наблюдава с безизразен поглед.
— Господин Цимбали, несъмнено са ви известни законите, които регламентират опазването на банковата тайна в нашата страна.
— Но тук става дума за човешки живот!
Стена. Нищо няма да измъкна от него, това животно би се оставило по-скоро да го убият на място. Връщам се при Англичанина, който ме е придружил до Швейцария и ме чака на Парадеплац.
— Ако някой изобщо може да направи нещо, то това е само швейцарската полиция — отбелязва той.
Вече съм мислил за това. Ала предварително знам въпроса, който ще ми зададат швейцарските власти: разполагам ли с доказателства? Не, има само едно решение, едно-единствено. Следващите три часа са истинска лудница — използвам ги, за да изнамеря самолет, способен да излети незабавно и да измине четири хиляди километра, тъй като с всеки редовен полет бих изгубил прекалено много време.
В крайна сметка излитам на 28-и малко след три следобед цюрихско време. И все още е светло, когато кацам в Риад, Саудитска Арабия. Предупредени от Лаватер, който им е телефонирал от Париж, за да им съобщи за пристигането ми, двама млади мъже, облечени по европейски, но забрадени с щампа на червени и бели райета, ме чакат в подножието на стълбата, която докарват специално за мен, за да ми спестят формалностите. Не успявам дори да усетя жегата, тъй като незабавно ме настаняват в един климатизиран ролс-ройс.
— За първи път ли посещавате нашата страна?
Отговарям утвърдително. Чувствам се леко замаян. Ролсът си проправя път сред колите с мощни изсвирвания на клаксона.
— Принц Азиз ви очаква, господин Цимбали. Той храни най-топли приятелски чувства към Хасан Фезали.
Аз също.
Принц Азиз ми е връстник. Виждал съм го един-единствен път, и то преди години, в хотел „Париж“ в Монте Карло, седнал пред суфле от лангусти и порция печена мерлуза с маруля. И още тогава изпитахме симпатия един към друг.
Той търпеливо ме изслушва, докато му разказвам цялата история. В заключение отбелязвам:
— Сега съм убеден, че Хасан е жив. Или че е бил все още жив преди три-четири дни.
Мълчание. Изведнъж изпитвам неприятното усещане, че събеседникът ми не само знае това, което току-що съм му съобщил, но и че знае много повече от мен. И ето че изплюва камъчето:
— Мислех, че сте в течение. Хасан изчезна през януари миналата година. От февруари всеки месец плащам по двеста хиляди долара, за да го запазя жив.
Принцът прави знак. Донасят снимки, върху чийто гръб са отбелязани датите месец след месец от февруари 75-а до юни 76-а — почти идентични, с изключение на някоя и друга незначителна подробност. На всички тях се вижда Фезали, прав или седнал и държащ в ръка разгънат вестник, чиито заглавия позволяват да се уточни датата, на която са направени снимките. Питам:
— Къде го държат?
— Нямаме представа, разбира се.
Декорът зад Хасан не позволява да се разбере каквото и да било. Той се състои от най-обикновен бял чаршаф, опънат очевидно на стена. Колкото до вестниците, те включват почти цялата световна преса.
— И кой го държи заложник?
— Това също не знаем.
Впивам поглед в черните очи на саудитеца. Недоумявам: възможно ли е, особено като се имат предвид огромните средства, с които разполага, да не е предприел нищо? Дори не се налага да му задавам въпроса — той го предусеща и пояснява:
— Парите за откупа се превеждат всяко първо число на месеца по шифрована сметка в Швейцария. Първият път се опитахме да проследим пътя им…
Прави кратка пауза, посочва снимките и добавя:
— Огледайте внимателно снимката от април…
Подчинявам се. Отначало не забелязвам нищо особено.