— И при това с негово съгласие — отбелязва Олифан с усмивка.
Зелените му очи се отделят от мен и се впиват настойчиво първо в мъжа от дясната ми страна, след това в седящия до шофьора, който дори не се обърна при качването ми в колата и през целия път не ще пророни нито дума. Предупреждението на Олифан е ясно: „Внимавайте какво говорите пред тези двамата…“ А може би и: „Цимбали, в никакъв случай не излизайте извън темата на днешния ни разговор. Дори не си помисляйте да споменавате името на Корбер или да ми говорите за пътуването си до Южна Африка“ (за което несъмнено е научил от същия този Корбер). Но не е изключено и да прекалявам с въображението, тъй като Олифан отново обръща поглед към мен, продължавайки да се усмихва.
— Защото сте съгласен, нали, господин Цимбали?
— На тази разходка? Направо мечтаех за нея. На колене бих допълзял.
Капнал съм от умора. През нощта не ми се събра дори и час сън. Когато снощи Олифан ми телефонира, Розен и Лаватер бяха още при мен. Ванденберг и Лупино току-що си бяха тръгнали и успяхме да се свържем само с първия, когото накарах незабавно да се върне. След което в продължение на часове четиримата обсъждахме далеч не розовата ситуация със съзнанието, че обаждането на Олифан и назначаването на срещата са напълно в реда на нещата. Всъщност почти ги очаквахме. И вече знам какво ще ми каже Олифан, а чрез него и фамилията Калтани. Имам предвид, че ще ми се предяви ултиматум, който ще ми бъде невъзможно да отхвърля, и то по простата причина, че след като (ведно с Лаватер) излъгах застрахователната компания и дори подписах невярна декларация, аз буквално връчих на Олифан въжето, с което да ме обеси. Такова бе единодушното заключение на Ванденберг, Розен и Марк, които също толкова единодушно оценяват положението като катастрофално. Отговорих им, че все още не съм обесен. И дори и тази сутрин, колкото и да съм уморен, продължавам да вярвам в шансовете си да отърва кожата.
Ще видим.
И виждаме. Колата тръгва на север, прекосява Манхатън, след това Бронкс по посока на Ню Рошел и поема по магистралата за Ню Ингланд. Подминаваме отклоненията за Ню Рошел, Ларчмънт и Мамаронек, където, доколкото си спомням, веднъж се забавлявах с ветроходство в компанията на семейство Розен. От лявата ми страна Олифан разнообразява мълчанието, монологирайки с приятния си школуван глас. Говори за себе си и разказва едва ли не цялата си биография: спомените си от младостта, първоначалната си амбиция да стане концертиращ цигулар, констатацията, че не е достатъчно талантлив за това и че би трябвало да се задоволи най-много с мястото на първа или втора цигулка в някой оркестър. След което — може би за да ми попречи самият аз да говоря — подхваща темата за Цимбали и за онова, което е чел във вестниците за тази прелюбопитна особа, като се започне с тържествуващото ми АЗ СЪМ ЩАСТЛИВ, когато за първи път сразих финансово Мартин Ял, и се стигне до прословутите рекламни клипове по американската телевизия от не толкова далечната епоха на кафеената ми афера.
— Вие сте всичко друго, но не и конвенционален финансист, господин Цимбали. Понякога изпитвам съмнения дали всъщност се отнасяте сериозно към финансите.
— Толкова, колкото и вие.
Той избухва в смях.
— Ясно.
Усещам нарастващо напрежение. И то се усилва още повече, когато колата най-сетне напуска магистралата при градчето Харисън. Продължаваме по тесен, но очарователен път, който се вие между луксозни частни имения. Влизаме в едно от тях. Къщата — каменна, а не дървена, което е по-скоро рядко явление по тези места — се намира в края на дълга алея зад плътна стена от дървета и храсталаци. Пред нея са паркирани две коли. Край тях тъпчат на място трима мъже, които ни наблюдават с равнодушен поглед.
— Оттук, моля.
От колата слизаме тримата, които сме пътували на задната седалка, но само аз и Олифан влизаме в къщата, чиято врата отваря явно нещо като главен телохранител с миши очи, синкавочерна брада и рунтави вежди. Усмихвам му се широко.
— Наемен убиец или танцьор на степ?
Мишите очи ме пронизват, сякаш без да ме видят, докато Олифан ми отправя очарователна дружелюбна и същевременно успокоителна усмивка.
— Недейте, господин Цимбали, недейте…
Влизаме в просторна дневна, украсена с монументална базалтова камина. Повечето от мебелите са покрити с калъфи. Там ни чакат двама мъже. Никога досега не съм ги срещал, но затова пък съм виждал техни снимки и веднага ги познавам: Джоузеф, известен още като Джос, и Лари Калтани, накачулили подпухналите си сицилиански мутри върху костюми от ресана вълна, които струват колкото теглото си в стодоларови банкноти. Двамата ме поздравяват само с леко кимване и това говори недвусмислено за симпатията, която им вдъхвам. Подканват ме с жест да седна в едно кресло пред малък преносим любителски киноекран. Почти същото ми се случи и в Макао. Но от физическа гледна точка бих предпочел Миранда.