— Цимбали, ако този филм стигне до вашата застрахователна компания, шансовете ви да получите сто и петдесет милиона компенсация за щетите ще бъдат нулеви. Така ли е?
— Така е.
— Не е изключено да се озовете и в затвора, Цимбали. Заедно с Лаватер.
Колкото и добре да се бях готвил за тази среща, трябва да призная, че изживявам един от най-мъчителните моменти в живота си. Горчивият хап трудно се преглъща. Усмихвам се.
— Това е една много правдоподобна хипотеза.
Миши очички все тъй сърдечен и симпатичен, се появява с кафето. Отпивам — пълна отврат. Днес явно не ми върви. Оставям чашата с помия.
— И колко ще ми струва всичко това?
Петдесет и един процента от „Белият слон“.
Нито повече, нито по-малко.
Странно, но изпитвам почти облекчение. Очаквах много по-екстравагантни условия, като се има предвид, че присъстващите тук господа разполагат с предостатъчно средства, за да ми поставят такива. Пояснявам защо:
— В неделя, 27 февруари 1977 година, в момента, в който пристигнах с Марк-Андреа и Хайди в „Белият слон“, все още смятах, че нямам никакви основания да се опасявам от някаква остра реакция от страна на братята Калтани. Разследването на Лаватер по случая Баумер безспорно ги подразни, но резултатите от него бяха доста мижави — фактът, че не предприех нищо, го доказва недвусмислено — и в крайна сметка те се успокоиха. Такова бе мнението на Англичанина и аз се присъединих към него. Така че единствената опасност, на която се излагах, произтичаше от новото разследване на Англичанина. Но аз си осигурих пълната му дискретност.
— И въпреки това Калтани реагираха по присъщия си брутален начин. Повече от очевидно е, че не са искали да ме убият: ако онзи пазач (който не принадлежи към екипа на останалите шестима, наети от Чанс) дойде да ме освободи, след като сам бе залостил капаците с дървените греди, то той го е сторил несъмнено по заповед на итало-американците. Заключение: искали са да ме уплашат и най-вече, забавяйки междувременно откриването на конкурентното казино, да ни заставят да не си пъхаме носа в чуждите работи и да забравим Баумер.
— Именно до този извод стигнахме с Марк в неделя вечер. Часове наред си блъскахме главата, опитвайки се да разберем кое би могло да мотивира това прекомерно драматизирано предупреждение. Безрезултатно. Не видяхме онова, което щеше буквално да ни извади очите и което щях да осъзная значително по-късно. Освен това направихме грешка, че не анализирахме по-задълбочено причините за двойното телефонно обаждане до Лаватер. Защо при един толкова грижливо подготвен план са си направили труда да накарат Марк да дотърчи в казиното? И то не къде да е, а точно пред авариен изход № 1. Необходими ни бяха двайсет и четири часа, за да стигнем до отговора. А и случайността също изигра своята роля — репортерите на С.В.З. пристигнаха на местопроизшествието само няколко минути след избухването на пожара (оказа се, че присъствието им в Атлантик Сити било чисто съвпадение). Операторите заснеха всичко, попаднало пред обектива им, доволни и предоволни от тази неочаквана манна небесна. Така де, не всеки ден попадаш на горящо казино. Но в понеделник ме побиха ледени тръпки: ами ако за зла чест са заснели Лаватер точно когато е махал гредите? Изгледах филмовия репортаж в Ню Йорк и се успокоих — никъде не видях Марк. После изведнъж ме обзе неприятно предчувствие: „Марк, сигурно са те снимали, докато си махал гредите. И точно затова са те накарали да дойдеш, точно затова са те примамили там!“ От този момент нататък можех лесно да си представя по-нататъшното развитие на събитията. Олифан или братята Калтани рано или късно щяха да ми се обадят, за да ми определят среща, на която да ми продиктуват условията за пълна капитулация.
Но едно е да проумея механизма на клопката, в която бях паднал, а съвсем друго да намеря начин да парирам удара, и то най-категорично. За момента обаче, докато пия неописуемо гадното кафе, все още не съм го намерил.
Казвам:
— Би ми било доста трудно да ви продам петдесет и един процента от дяловете на Слона. Разполагам само с петдесет.
— Ваша работа е да убедите китайските си съдружници.
Тонът на Джос Калтани е все така спокоен. Той не заплашва, а говори делово и ми прави „предложение, което не мога да отхвърля“. Олифан се е преместил — допреди малко той седеше от дясната ми страна и бе достатъчно леко да обърна глава, за да го видя. Сега се е настанил в едно кресло зад мен, с което несъмнено иска да ми каже: аз нямам нищо общо с цялата тази история, задачата ми беше само да ви доведа тук.