— Ако и тримата не се озовем в Китайско море в компанията на акулите. Франц, дори и да предположим, че Миранда се остави да я убедим, при най-малкия пробив в твоя ненормален план ти ще се окажеш на втора позиция в „Белият слон“, а Калтани — в тази на мажоритарни акционери. Освен това те ще притежават стопроцентово съседното казино и лесно можем да се досетим как ще постъпят — ще обединят двете заведения в едно, от чиито акции ти ще притежаваш по-малко от една четвърт. От този момент нататък лека-полека ще започнат да те съсипват — всичките ти печалби ще отиват за покриването на задълженията към банките и за новите инвестиции, които те несъмнено ще направят в дявол знае какви проекти, така че няма да получиш нито цент в продължение на най-малко трийсет години. И край с Цимбали.
Да не смятат, че ми казват нещо ново? Изобщо не си правя илюзии относно съдбата, която ми готвят Почтените Бизнесмени. Казвам:
— Още една причина, за да се опитам да направя нещо. Тези типове ме измамиха и аз искам да ги измамя на свой ред така, както никой никога не го е правил. И мисля, че намерих начин.
За да разберете мотивите, които ще накарат Ли и Лиу да се включат в прекалено акробатичната combinacione, която им предлагам, трябва да сте наясно, че познавам двамата китайци от Сан Франциско от времето както на моето, така и на тяхното първоначално натрупване на капитали. Тогава им направих услуга, която за малко не ми коства прекалено скъпо. Те натрупаха основната част от сегашното си състояние благодарение на шейсетте милиона долара, които моята природна почтеност им поднесе на тепсия. Когато преди две години се оказах в критично положение, не можаха да ми помогнат поради току-що направените от самите тях инвестиции. Днес случаят е различен, днес те разполагат с предостатъчно средства, за да ми се притекат на помощ. Да оставим настрана сърдечното приятелство, което ни свързва — във финансовата джунгла приятелството не се котира на борсата. Макар че понякога… Тъй че те искрено ме обичат и донякъде се чувстват мои длъжници. Но познавайки ги добре, аз съм по-склонен да смятам, че в крайна сметка ще ги съблазни самата екстравагантност, за да не кажа безумие, на моя план.
Защото двамата поклащат благообразните си глави и отбелязват:
— Преди всичко трябва да поговорим с онова джудже, братовчеда на Миранда. Как го наричаше ти?
Калибан. Който се присъединява към нас в Сан Франциско на 8 март, придружаван, както винаги, от русокосата си съпруга. Той е нервен, подозрителен и същевременно разтревожен — през последните дни е наблюдавал действията на следствения екип на застрахователната компания, пресяващ през сито с фанатично усърдие повече или по-малко обгорелите развалини на „Белият слон“. И когато му разкривам истината, а именно, че пожарът е предизвикан умишлено, че имам доказателство за това, че за нещастие не съм единственият, който разполага с него, и накрая, че се намирам — се намираме — в ужасно шибано положение, върху и без това мрачното му лице се изписва буквално зверско изражение.
— Подозирах нещо такова. През последните дни ти не беше на себе си. Между впрочем, вече се обадих на Миранда. А и крайно време беше да ме информираш по въпроса — започнаха да ме хващат нервите.
Просто невероятно е усещането за опасност, което се излъчва от това човече! По дяволите, наистина съм в кошмарна ситуация, приклещен между Калибан и китайските му работодатели, от една страна, и сицилианските мафиоти, от друга! Ще отпразнувам — ако дотогава съм все още жив, разбира се — двайсет и осмия си рожден ден чак след шест месеца, но няма съмнение, че за възрастта си бия всички рекорди по забъркване във всевъзможни каши!
— Трябваше веднага да ме предупредиш — казва още корсикано-китаецът. — Аз представлявам собствениците на половината казино, тъй че с теб сме на равна нога!
Необходими са ми цели два часа разгорещени препирни, за да укротя гнева му, като на два пъти едва не стигаме до окончателно скъсване на дипломатическите отношения, тоест до незабавното му отпътуване за Макао, за да оглави антицимбалистката съпротива. За щастие намесата на Ли и Лиу успява и в двата случая да ни върне на масата на преговорите с цената на многословни аргументации на китайски, от които не разбирам нито дума.
И днес виждам Калибан, седнал в креслото и подвил, както винаги, миниатюрните си крачета под себе си. Свързал се е с Макао и говори ли говори. През остъклената стена зад него се вижда червеникавият силует на „Голдън Гейт“, обвит в непрекъснато кълбяща се мъгла. Накрая, избълвал целия си гняв, Калибан ме кара да повторя за пореден път най-малките подробности и необходимите етапи на моя бъдещ план за нападение. Не ме прекъсва нито веднъж, все така невъзмутим, и погледът му не се отделя от мен. Приключвам. Той запазва мълчание още десетина секунди и когато най-сетне се решава да отвори уста, то е, за да проговори на китайски. Ли и Лиу му отвръщат на същия език и разговорът им се проточва. И то дотолкова, че накрая не се сдържам и с горчивина отбелязвам: