Наведе се и направи кратка серия лицеви опори. Това го освежи и той седна да помисли. Каквото и да му минаваше през главата, алармата бе там и продължаваше да вие. Трябваше да се действа.
Стана и започна да се приготвя за излизане. Движенията му бяха припрени и той оплете ръкава на суитшърта си. Почти успя да изкълчи лакътя, но набута ръката си в дрехата. Отиде в коридора, нахлузи маратонките и здраво пристегна връзките. Предстоеше му дълго кръстосване по улиците на София. Можеше да се наложи да бърза, а в определени случаи и да бяга. Всичко можеше да се случи и трябваше да бъде готов. Бедрата още го боляха, но това не го отказа. Трябваше да продължава да търси. Да се рови в остатъците на Мрежата и измежду безбройните безсмислени късове боклук да намери годни парчета реликтоинформация.
Оказа се, че петстотинте лева, които плати за номера на мистериозния телефон, не са отишли напразно. Оттам му продиктуваха адрес за връзка с Пръчката – митичния майстор на компютърни джаджи.
Преди да затвори вратата след себе си, погледът му се спря на дълбока олющена част от стената на коридора. Наподобяваше отхапано парче плът от нечия огромна паст.
9.
Адресът, който бе получил от неизвестния информатор по телефона, се оказа сбутан рибен магазин на улица „Пиротска“. Върху ниска маса отпред беше сложена метална тава с разперени дръжки. Минавайки оттам, установи, че тавата е пълна с разтапящи се ледени късове. Нямаше риба, но долови характерната миризма. Наложи се да премине два пъти оттам, за да се увери за точността на адреса. Нямаше съмнение – същият номер беше изписан на табелата.
Събра смелост, отвори вратата и влезе. Стресна го малкото звънче, закачено с тел точно над главата му. Вдигна поглед, но неволно срита очукана кофа, замотала се в краката му. Тя отскочи и се опря в стената. На дъното ѝ зърна дузина рибени опашки и няколко омазани с кръв глави. Помътнелите им очи въпросително бяха вперени в него и той се извърна.
Някъде се отвори врата и през стена от шумолящи пластмасови ленти, с полепнали по тях останки от дребни мушици, се показа продавачът — закръглен мъж с подпухнали бели китки. Препасал до земята престилка, забърса ръце в нея. Обувките му звучно чаткаха по мозайката. Видя Слав и се ухили, показвайки липсата на долни зъби:
— Влизай, момче. То, стока много не остана – зафъфли и закърши ръце, — ама все ще те обслужим, нали така. Ние клиенти не връщаме.
— Аз, такова… – пристъпи Слав. – Търся един човек.
Продавачът скри усмивката си:
— Какъв човек, бе, момче? Тук е магазин за риба, нали така?
Слав отстъпи крачка назад. Беше грешка, ако не по-лошо. Може да е капан и той глупаво се бе набутал в него. Прецени, че ако няма засада отвън, лесно би могъл да излезе, а после да изчезне по най-бързия начин.
— Кой, бе, момче? – продължи мъжът, пристъпвайки напред. Вече се бе доближил достатъчно и отстъплението на Слав стана проблемно. Приготви се – нямаше да се даде без бой.
— Дадоха ми този адрес… Един човек по телефона ми го продиктува.
Мъжът разтвори ръце и се ухили, като отново показа празнината в устата си:
— Ми така кажи бе, че да те разберем. Нали така? – вгледа се от упор в очите на Слав и каза:
— Чакай тук.
Продавачът обърна гръб и изчезна зад спуснати от тавана пластмасови ленти. Слав се заоглежда. Можеше да избяга, но реши, че е на прав път и петстотинте лева не са отишли напразно.
Не мина много време и отново чу чаткането на обувките. Мъжът с престилката отдръпна лентите и надникна. Огледа се набързо и се върна, а зад него се появи върлинестото тяло на пъпчив мъж. Макар да не изглеждаше възрастен, слепоочията му бяха прошарени. Косата, издърпана назад и привързана с ластик, приличаше на конска опашка. Дрехите му стояха така, като да бяха с номер по-големи.
„Пръчката“ – помисли Слав. По-подходящ прякор едва ли можеше да се измисли.
Продавачът кимна по посока на Слав и се зае да върши нещо.
— Казаха ми, че ме търсиш – подхвана Пръчката.
— Аха – отвърна Слав. – Ти ли си… – прехапа устни, за да не спомене името. Държеше се като глупак. — Трябва ми нещо.
— Е, кажи, де. Тук сме си свои.
Слав извърна поглед към мъжа с престилката. Беше изсипал кофата с рибешките глави и опашки в голяма ръчна мелачка и сега въртеше ръкохватката. От цедката, направо в тенекиена тава, бавно се точеше сивкава каша. Мъжът изглеждаше съсредоточен в работата си и не им обръщаше внимание.