— Нещо ново има ли? – обърна се Слав към върлинестия.
— Зависи от това, кой задава въпроса.
— Имам две неща – поколеба се Слав. — За кабели… Нали се сещаш. Сега търся нещо ново, по-добро, ако може.
— Аха – почеса се зад ухото Пръчката, — значи ти си от ония. Хъм, как ще ми докажеш, че не ме пързаляш? Нали така? – извърна се към мъжа с престилката.
Въпреки, че бе зает с мелачката, онзи кимна и се ухили. Сега бе ред на Слав да се огледа. В магазина бяха само тримата, плюс тавата със смлените глави. Бръкна в джоба на суитшърта и извади оптичната вендуза. Вдигна я пред очите на Пръчката:
— Това брои ли се?
— Аха – присви очи върлинестият. — Брои се. Дори се досещам кой я е изработил. Добра е.
Мъжът с престилката изпусна приглушена въздишка.
— Малко пастетец да ти сложа ли? – подвикна от мястото си. – Няма да съжаляваш, нали така.
— Няма нужда – отвърна Слав и прибра ОВето обратно в джоба си.
Мина известно време, преди някой да наруши тишината. Слав се загледа в стрелката на секундарника на стенния часовник. Опитваше да прескочи в следващото поле, но така и не успяваше и в резултат само потреперваше.
— Не е копой – обади се мъжът с престилката.
Върлинестият кимна:
— И аз мисля така.
Сянка на минувач полази витрината и изчезна. Продавачът се доближи до вратата и заключи. За по-сигурно обърна табелата „Затворено“:
— Хайде, оправяйте се по-бързо, че да не изпуснем някой клиент. Нали така – обърна се към тях.
— Ела! – Пръчката махна с ръка към Слав, – да влезем навътре.
Отгърна стената от пластмасови ленти и изчезна зад тях. Слав го последва.
Озоваха се пред малък хладилен склад. Пръчката се пресегна и завъртя ключа на стената. Лампите светнаха, като разкриха безпорядъка вътре. Имаше множество рафтове, но до един бяха празни. По земята се търкаляха пластмасови тави без капаци. Краката им стъпиха върху сплескани картонени кутии. По тях личаха следи от обувки. Хладилната инсталация не работеше и температурата беше нормална. Остра миризма подразни обонянието.
— Гле’й сега – върлинестият бръкна в някаква кутия и оттам извади риба. – Какво е това? – обърна се към Слав.
— Знам ли? Риба – отвърна той. – Не ги познавам.
— Браво, бе! Видя ли? – ухили се Пръчката. – Умник си бил!
— Какво? – заби поглед в рибата Слав. Тялото ѝ се огъваше в ръцете на дългия. Главата беше увиснала и не виждаше очите. Хрилете също не мърдаха и тя със сигурност бе мъртва.
— Умряла е – констатира той. – Това ли ме питаш?
— Ха-ха-ха! – Пръчката размаха рибата пред лицето му. Главата и опашката се затресоха в такт. — Как ще е умряла, като никога не е била жива?
— Стига, бе! – Слав посегна, за да я пипне. – Вярно ли?
Пръчката му я подаде и застина в очакване. На пипане рибата изглеждаше истинска – сплескано люспесто тяло. Само че имаше нещо друго. Нещо не беше така. О, да, разбира се – тялото беше топло. И още – не усещаше слуз.
— Съвършена имитация, нали? – върлинестият се ухили. – И най-важното, сещаш ли се?
Слав вдигна рамене и върна рибата на Пръчката.
— Може да плува. Сещаш ли се сега? – подкачи го мъжът. — Там, във водата, не можеш да я отличиш.
Слав се замисли. Какво пък, това е само една изкуствена риба.
— Това ли е? – разочаровано попита той. Не му се стоеше повече в миризливия склад. – Това ли искаше да ми покажеш?
— Аха – потвърди Пръчката, — ще ти кажа как да я ползваш.
— Как?
— Както разбираш, това е робот. Има собствена система за управление и вградена навигация. Сега сещаш ли се?
Слав не отговори. Не разбираше накъде бие Пръчката.
— Пускаш я в канала и тя обикаля навсякъде. Там, където никога не можеш да достигнеш. После се връща при теб. Програмирането е лесно. За теб ще бъде фасулска работа. И сам ще се оправиш.
— И? – повдигна вежди Слав.
— И може да картографира всички налични кабели, до които е достигнала. Има собствена памет. Един вид, начертава топологията на Мрежата. Нали това искаш да знаеш?
Слав се плесна по челото:
— А можеш ли да я направиш така, че да мога да използвам вендузата чрез нея.
— Коя? Онази, която ми показа?
— Аха. Същата или подобна.
— Мога, но ми трябва време.
— Колко? – изстреля Слав.
Пръчката се почеса по тила:
— Три-четири дни.
— А цената?
— Хм, цената – внимателно заопипва брадичката си. – Гледай сега. Не струва по-малко от пет бона.
— Фиу – изсвири Слав.
— Ще се разберем, бе – разпери дългите си ръце майсторът. – Значи, може и на вноски. Ти само поискай.
Слав сбърчи чело, но след миг грейна:
— На вноски казваш.
— Аха.
— Дай пак да видя – протегна ръка.
Пръчката я положи в дланта му. Наистина изглеждаше като истинска. Дори и да я намерят в него, никой няма да забележи разликата, а това значително намалява риска. Колкото до полезността, тук изобщо не може да има съмнение.