— Добре дошла! — поздрави дъщерята на симидчията.
— Добре заварила! — отвърна новодошлата.
Селма кимна по посока на Слав. Момичето безцеремонно издърпа стол и се настани срещу него. Още преди да се опомни, момичето взе инициативата:
— Ако ти си Слав, значи чакаш мен.
Той се обърна към Селма, но нея вече я нямаше. Само завесата, зад която бе изчезнала леко потрепваше.
— Аз съм – върна погледа си към момичето, — но мислех, че някой друг… Някой мъж…
— Е, не бъди сексист — отвърна момичето.
„Какво ли може да иска от мен?“ – помисли той. Никога не бе имал директен контакт с клиент. За това се грижеше Халил.
— Наричай ме Фея — представи се девойката, като кокетно оправи непослушен кичур на челото си. Ръката ѝ бе тънка, по детски крехка, а кожата — почти прозрачна. На дланта забеляза малко петно. Леко набръчкано, то приличаше на разтворена роза. Предположи, че е стар белег.
Тя проследи погледа му и той сведе очи.
— Фея? – разглеждаше мушамата на покривката.
— Да, Фея.
— Като от приказките? – Слав вдигна поглед и очите им се срещнаха.
— Като от приказките — усмихна се тя.
Лицето ѝ бе приветливо, но твърде обикновено. Освен леко навирено носле, нямаше нищо забележително. Беше облекла сив дъждобран, прихванат на кръста с колан. Под него прозираше бяла блузка, нещо рядко срещано. По-надолу нямаше как да види, тъй като масата помежду им пречеше. На безименния пръст на момичето мерна бяло пръстенче.
— Опасно е да ходиш така по улиците — посочи ръката ѝ Слав.
— За мен не е. — Каза го толкова убедително, сякаш вярваше в това.
Той наведе глава. Безопасността на непознатата не бе негова работа.
Завесата се отдръпна и оттам се появи Селма. Носеше малка сребърна табла, върху която димяха две тънки стъклени чашки.
Момичето внимателно заобиколи плота и се доближи до масата.
— Чай. Да ви е сладко! — усмихна се тя.
Когато момичето се наведе да остави чашката, излъчи странна смес благоухание. Полъхът идваше от гладката кожа на момичето. „Източен бриз“ – хрумна му и така я нарече в себе си.
— Благодаря! — каза Фея.
— Благодаря! — повтори Слав. Без да иска, докосна с коляно краката на Фея и смутено го отдръпна. В движението си бутна и разтърси масата. Чашите се разклатиха, неговата преля и напълни порцелановата чинийка. — Аз, такова… — смотолеви той. — Без да искам.
— Няма нищо. Да ви е сладко — Селма остави книжна салфетка пред Слав. Усмивката не слизаше от лицето ѝ. Със ситни стъпки се прибра зад тезгяха, а само след секунди се изниза зад завесата.
Слав успя да попие със салфетката дъното на чинийката.
Като по команда вдигнаха чашки, но чаят бе твърде горещ и те се отказаха. Все така едновременно ги оставиха в чинийките. Сцената му се стори комична, но остана сериозен.
— Е? – обърна се към девойката. – Слушам.
Фея хвърли бърз поглед към входната врата.
— Ти си фосикър, нали? – обърна се към него.
— Къде си чула това?
— А как се наричат хората, които тършуват в остатъците от Мрежата?
Слав прехапа устни. Защо Юсуф би казал на непознатата за него? След кратко колебание реши, че няма смисъл да отрича. Просто трябва да изчака, за да разбере намеренията ѝ.
— Да, такъв съм. Фосикър.
— И сигурно искаш да изкараш малко пари?
— Зависи – Слав потопи лъжичката в чая и започна да бърка, като леко почукваше стените на чашката. Момичето се втренчи в ръката му. Той извади лъжичката и я облиза. Беше гореща. Намръщи се и я остави обратно върху чинийката.
— От какво? — попита Фея, щом той изправи глава. — Каза, че зависи от нещо.
— От цената — засмя се Слав.
Тя също се засмя. Тихо и някак много чисто, по детски, ала очите ѝ останаха сериозни. Той спря и хлъцна. Беше напрегнат и се опасяваше, че това ще проличи. Надигна чашката и отпи. Чаят го парна по небцето и той го повъртя в устата си, докато преглътне. Момичето мълчеше и Слав заби поглед в ръцете си.
— Цената е едната страна на въпроса — поде отново Фея.
— Каква е другата?
— Има риск. Готов ли си да го поемеш?
— Че коя работа няма риск?
Фея се забави с отговора.
— Рискът си струва, Фос, ако мога така да те наричам. Мога ли? По-кратко е от фосикър.
Слав кимна:
— Тогава аз съм Фос, ти си Фея. — Остана доволен от факта, че не е нужно да разкрива пълната си самоличност.
Двамата помълчаха известно време.
„Ето, че нещата със събирането на парите за екзоскелета на Нели започват да се подреждат – помисли той. – Супер!“
— А какво ще кажеш за работа в името на върховна кауза? — Фея прекъсна унеса на Слав. Минаха няколко мига, преди смисълът на въпроса да стигне до съзнанието му. Изобщо не беше сигурен, че иска да чува думата „кауза“. Стори му се нещо отнесено. Нещо, което съществува извън материалния свят. Имагинерно. Но битието няма имагинерни стойности. А самото битие няма алтернатива в реалността. Единствено то прави възможно физическото съществуване.