На дисплея се появи нов емотикон – „широка усмивка“. Слав си представи голяма кучешка усмивка и това го развесели.
— Добре, Куче. Ще направим един тест и ще разберем дали е така.
— Съмняваш се?
— Всъщност — започна разколебано Слав, — ако говорим за съмнения, убеден съм, че може да спечелиш. Щом можеш да променяш кода на операционната система на компютъра…
„Мамка му! Говоря за честност, но с кого? С една програма. Та тя не е човек! От друга страна, Куче бе нещо много повече от чат-бот. Куче бе специално разработена програма, но за какво? Какви способности бяха заложили в него? Щом можеше автономно да решава проблеми на комуникацията си и в тази връзка — с цел облекчение да прави промени в операционната система, то това означава, че той самостоятелно може да се развива!“
— Ти не си чат-бот! — посочи с пръст компютъра Слав. — Ти си… ти си… — не успя да намери думата.
— Никога не съм казвал това. Аз съм Куче.
— Стига с това Куче! Никакво Куче не си! Кучетата имат четири лапи, опашка и в студа лягат да топлят краката на стопанина си.
— Както искаш, админ. Сам попита как да ме наричаш.
Слав завря лице в машината. Втренчи се в тъмната леща на вградената в компютъра камера.
— Добре, Куче — натърти името на програмата. — Само не променяй нищо повече в този компютър, без да знам! Разбра ли!
— Разбрах, админ — и като добавка на дисплея светна „разбрах“.
Слав вдигна ръка над клавиатурата, когато Куче се обади:
— Може да извадиш временната памет.
— Това е вендуза, Куче. Ползвам я, когато искам да изтегля нещо от малките сегменти, останали от Мрежата.
— Да, разгледах вече и се досещам какво правиш.
Програмата се досеща! Как може компютърна програма да използва такива термини, характерни за човешката мисловна дейност. Не, програмата не се досеща. Тя може да извежда резултати. Тези резултати са математически израз на операциите, извършвани от процесора на компютъра по предварително заложен алгоритъм за работа. Слав знаеше, че става дума за милиони математически операции в секунда, че човек не би се справил с тях, поне не би се справил и за един човешки живот, но все пак — ставаше дума за математика. А това си бе съвсем точна наука. Най-просто, той си го обясняваше по следния начин — изводите на програмата се базират на постъпилата информация, която се оценява по предварително заложена таблица със стойности. Извън тази таблица други вариации не се приемат. Никакви странични фактори не могат да влияят и следователно да се търсят техните стойности. Няма как да бъде изчислено тяхното влияние.
— Досещането, Куче, е възможна, но непотвърдена информация — заяви той. — Няма как да извеждаш като резултат непотвърдена информация. За досещане могат да говорят хората. Това е част от онези чувства у тях, които можем да наречем субективизъм.
Настъпи тишина. В прозореца на програмата Куче все още стоеше „разбрах“.
Като нямаше какво повече да каже, Слав започна да забърсва монитора на лаптопа, като използваше ръкава на блузата си. У него се породи смътно чувство, което бързо оформи своя характер — усещане на победител.
Когато и последната прашинка бе размазана или отстранена, той се отдръпна и загледа дисплея от разстояние. Лесно се забелязваха следите от чистенето. Спираловидни побелели линии, очертаващи пътя на ръкава му. Добре се беше погрижил за компютъра. В частност, разбира се, за Куче. А дали подтикът му да почисти лаптопа не бе персонализиран към Куче? Слав се намръщи — само това оставаше, да мисли за Куче като за домашен любимец. Или още по-лошо — да мисли за него като за одушевена твар и негов другар.
Наведе се към дисплея и духна нежно, за да отстрани полепналата едва забележима власинка, останала от ръкава на дрехата му. Тя политна и Слав проследи как бавно се спуска към пода.
12.
Разходката из улиците на София не е добро място за отдих и размисъл, но Слав нямаше алтернатива. В града бе мрачно, шумно и мръсно. Обаче в така наречения „полис“ — мястото, където обитаваха матрикантите, беше различно. Говореше се, че било чисто и безопасно. Самият полис беше ограден и непристъпен за хората.
Слав — като човек, който живееше от няколко години в столицата, трябваше да търпи всички несгоди, присъщи на големите градове. Хората, в опита си да не бъдат обект на посегателства, бяха се отчуждили един от друг. Намръщени и мълчаливи, стояха винаги нащрек. Предпочитаха да се движат в група или по двойки, защото това им даваше някакво чувство за сигурност, но Слав знаеше, че това е твърде наивно.