Шансът да открие отново Пръчката стана почти нулев и той осъзна това.
15.
Преметнал крака върху масата, Слав държеше в ръка справочник по програмиране и вяло прехвърляше страниците. Погледът му бързо се плъзгаше по текста. Справочникът бе стар и следователно безполезен. Но, както се беше убедил многократно — човек никога не знае. Беше го изтъргувал с един клошар само за левче. И преди го беше правил. Площад „Славейков“ е мястото, където навремето се събираха продавачи на книги на открито. Сега се предлагаха стари книги и списания на безценица, изровени от кофи и мазета, всички в окаяно състояние. Желаещи да ги купят рядко се появяваха. В студените дни бездомниците използваха книгите за подпалки, поне да се сгреят, щом няма синьо кафе. Наоколо можеха да се видят белезите от тази вандалщина. За това свидетелстваха опушените фасади на околните кооперации.
— Хайде на гевреците-е-е! Топли, топли още! Парят! — гласът на симидчията прекъсна мислите му.
Юсуф вероятно бе спрял количката си под прозореца на Слав, защото съвсем ясно чу гласовитите му подканяния. Това беше сигурен знак, че Халил е изпратил тайно съобщение.
Свали краката си от масата и захвърли справочника. Изхвърча през вратата, като в бързината прескачаше по няколко стъпала наведнъж. Видя симидчията там, където очакваше. Количката с прясно изпечени гевреци беше подпряла колела на бордюра, почти под прозореца на квартирата му.
— Парят, парят! — посрещна го Юсуф.
— Дай един — подаде му метално левче Слав.
Симидчията сложи ръкавица, бръкна изпод покривката и зашари отдолу.
— Ето, най-препечения. Вземи!
Слав се пресегна и грабна вдигащия пара геврек. Едва поел горещия симид, започна бързо да го прехвърля от едната ръка в другата.
— На, вземи салфетки, че ще се изгориш! — подаде му няколко от тях Юсуф.
Слав ги надипли и зави геврека. Това влизаше в предварителната им уговорка. По-късно в някоя от тях трябваше да намери написано до него съобщение от Халил. Турчинът държеше на тайната на контактите и бе измислил този начин. Каква е ползата на симидчията, за да му ги предава, не знаеше. Имаше голям риск в тази му дейност. Участие в група, занимаваща се със забранени неща, бе сериозно престъпление. Сигурно го правеше за пари, но това не бе негова грижа. Халил организираше схемата и той плащаше на Юсуф. Засега организацията им работеше безотказно. „Стига гевреците да не изгорят пръстите ми“, помисли Слав. Спомни си за „Източен бриз“, дъщерята на Юсуф, но захапа до кръв долната си устна и не я спомена. Не знаеше защо, но беше сигурен, че не трябва да го прави.
Махна за последно на Юсуф и се запъти обратно към квартирата. Симидчията повика още веднъж-дваж, после забута количката по асфалта. На мястото се завъртя аромат на прясно изпечен хляб, но за кратко. На улицата отново се настани тежката миризма на запушен канал. Дъждове набутваха всичко по-леко в и без това натъпканите с боклуци отводнителни шахти и кабелни трасета. Почистването им бе изключително трудно и не се вършеше редовно. Слав от опит знаеше това, защото се беше завирал в тях в търсене на достъп до кабелните трасета.
Досами входа на кооперацията някой бе напръскал с черен спрей числото четиринайсет. Не помнеше надписът да стои там, когато излезе малко по-рано. „Пак тези числа“, махна с ръка. Не трябваше да отдава голямо значение на драсканиците по стените.
Прибра се, отви геврека и започна да разглежда салфетките. Бързо намери надписа: „Аби, ела на място номер три. Чакам те в 16:30“. Погледна лявата си ръка, като изпъна пръсти с длан към очите. Започна да брои от ляво на дясно: палец, показалец, среден. Пръст номер три се оказа средният. Беше най-дългият и следователно мястото, което му оказваше Халил, беше най-отдалеченото спрямо квартирата от петте, предварително уточнени места. Нямаше подпис, а и не бе нужно. Слав знаеше кой е изпращачът и за кое място става дума. Самият той одобряваше предпазливостта на Халил. Беше сигурен, че има и други, опитващи да търгуват с информация, и това бе доста рисковано.
Откакто активистите на Агората бяха сринали Мрежата, самият достъп до нейните остатъци бяха забранени със закон. Властите използваха своето най-страшно оръжие в борба с нарушителите на забраната — прихващачите. Самото споменаване на името на страховитата група караше хората да се присвиват болезнено. Слав знаеше, че основната цел на прихващачите са нелегалните членове на Агората, но нямаше илюзии, какво ще му се случи, ако попадне в ръцете им.
Обнадеждаващото беше, че за да иска среща с него, Халил сигурно беше намерил клиенти, интересуващи се от стоката. За какви цели клиентите използваха тази реликтоинформация — не беше негова грижа. Както се бе изразил Халил: „Представи си, че си точилар на ножове. С това си изкарваш прехраната. Занаят, аби. Имаш ли вина, че вместо да режат хляб, за да задоволят глада си, с наточените от теб ножове могат да прережат нечие гърло?“ Слав можеше само да предполага за какво ще я използват, но винаги се успокояваше с приказката за точиларя на ножове. Това сработваше винаги, дори когато бе убеден в целта на клиента. В повечето от случаите не беше никак трудно за отгатване. А то не бе за добро. Поне не според неговите представи.