Минибусът продължи да се движи. Музиката бумтеше силно, в гърлото си усещаше нафтови изпарения, а мъжът като скала бе закрил всичко пред него. Мозъкът му се затормози, а мислите му се разконцентрираха. Все по-трудно осъзнаваше положението си. Не знаеше какво следва оттук нататък, но в едно беше сигурен — карат го право към лагера-затвор. С кучетата и вишките. Отпусна примирено ръце.
Дум, дум, дум — музиката го бе вкарала в неосъзнат транс. Унесе се и му се прииска да заспи. Но такъв сън, в който събуждане няма да има. Щастлив, цветен и вечен.
Видения се появиха в подсъзнанието му. Девойка, облечена в снежнобяла, почти прозрачна роба, се понесе към него. Босите ѝ крака не стъпваха и тя летеше във въздуха, макар крила да не се виждаха. „Нели, Нели“ — изплува името на сестричката му и като ехо се заблъска в стените на съзнанието му.
Името на сестра му го стресна и го извади от унеса. Догади му се и вдигна глава, а мисълта започна да се избистря. Потрепването на пода, звукът от мотора, миризмата на гориво и лицето на бръснатия. Всичко бе на своето място, всичко бе реално.
Мислите в главата му се запрескачаха една през друга. Смахнати и не толкова, бяха безчет. Някои от тях дори не успяваше да запомни. Една от странните му мисли беше, че ако прихващачът го удари с лявата си ръка, ъгълът на удара би отклонил главата му в посока, където тя няма да срещне стената. Ако обаче е традиционалист и го халоса с дясната, то тогава вратът му трябва да задържи главата изправена, за да не се тресне в стената на буса. Слав вдърви рамене и се приготви да посрещне юмрука на мъжа. Нищо не се случи.
— Не се напрягай, бе, момче! Споко – викна, за да заглуши мотора мъжът.
Слав извърна поглед и се загледа в ръцете си. Не знаеше какво предстои, но трябваше да е готов на всякакви мъчения. И физически, а най-вероятно и психически. В лагера нямаше да му се размине.
„Нели!“ — мозъкът му закрещя, но устните му останаха запечатани.
В този момент колата намали скоростта си и спря. Угасиха двигателя и всичко утихна.
— Вдигай се! Слизаме — прихващачът му подаде ръка и той я стисна. Мъжът му помогна да се изправи, а Слав се изкриви настрани, за да преметне раницата на гърба си. Тя се удари и се закачи някъде, но той успя да я сложи на гърба си.
Вратата се плъзна и Слав присви очи при рязката промяна в осветеността. Сложи ръка над очите и наведе глава. Постоя така за малко и вдигна поглед. Силната светлина грееше едната страна на лицето му и той осъзна, че това бе просто един включен прожектор. Някой го изключи и Слав се огледа. Не бяха пред лагера. Намираха се някъде в полите на Витоша планина, защото можеше да види някои от високите сгради на обвития в смог град. Стояха пред висока ограда, чиято желязна плътна порта започна да се отваря. Скрит двигател я движеше върху положена в асфалта метална релса. Отвътре се чуваше стърженето на двигателя, което се превърна в гърлено животинско ръмжене. Когато вратата се отвори докрай, видя напрегнатото тяло на огромно куче. Бе застанало встрани от портата и гледаше право в него.
— Атос! — викна прихващачът. Животното спря да ръмжи, но остана изпънато. Козината на врата му бе настръхнала. Бърните потрепваха, показвайки малки части от червен венец с жълти зъби. — Мирен!
Адреналинът се върна във вените му и лицето му изстина. Не само го бе страх, бе ужасен от вида на животното. „Но това е само едно куче!“ – опита се да си даде кураж. Беше за предпочитане, пред алтернативата на лагера-затвор.
— Влизай, днес ще ми гостуваш — побутна го бръснатият. Усетил колебанията на Слав, наложи се да приложи натиск, за да го набута навътре.
Едва прекрачил металната релса на портата, кучето се залепи на крака му. Започна да души с косматата си муцуна нагоре-надолу по крачола на Слав. Отново чу страховитото ръмжене, излизащо от недрата на широките гърди на животното.
— Атос! — викна прихващачът.
Кучето се отдръпна на около крачка, но не свали втренчения си поглед от Слав. Тъмнокафявите му очи заплуваха в малки водни чинийки, а в крайчеца на бърните потекоха лиги.
— Командер, а ние? — подвикна през отворения прозорец шофьорът на минибуса.
Бръснатият се обърна.
— Вие сте свободни. Когато има нужда, ще ви извикам. Ясно?
— Да, командер — шофьорът с усмивка се извърна и вдигна стъклото. Ауспухът на колата изхвърли кълбо сив дим, моторът забоботи и тя с поклащане потегли.
Металната порта започна да се плъзга зад гърба на Слав. За няколко секунди запресмята шансовете си да се втурне и измуши през все още незатворената от нея част, но срещна бдящите очи на кучето и всичко приключи. Застинал, дори не можеше да помръдне.