— В момента се чудиш, защо ти разказвам това, нали? — сякаш отгатнал мисълта му продължи бръснатият.
Слав кимна смутено, а бузите му поруменяха. Той извърна поглед от похитителя си.
— Казвам ти това, защото трябва да спестим време. Онова време, през което ще си мислиш, че можеш да ме излъжеш. Нямаш такъв шанс. Знам, че в крайна сметка сам ще се убедиш в това, но нямам време да чакам.
— Защо ще лъжа — прошепна Слав.
— Момче, спри да ме разиграваш! Мога да науча всичко от теб, ако трябва — и със сила, от теб зависи — надвеси се над него командер Юри. — По-малко от седмица остава, ако се съди по числата.
— Числата? Какво за тях?
— Или е Агората, или…
— Кой?
— … матрикантите — довърши мъжът.
— Те? – зяпна Слав. — Онези?
— И като се има предвид, че от вчера те търсят под дърво и камък, нещата придобиват някакви очертания.
— Търсят ме? Матрикантите?
— Стига си повтарял, а мисли!
— Мисля — отвърна Слав, но не беше така. Не бе в състояние да се концентрира.
— Мисли с какво можеш да им бъдеш полезен – ти, копачът, на тези… — не довърши мъжът. — Нещо са замислили и им трябваш.
— Но ако ще правят нещо, защо да ни съобщават за това? Защо им трябва да пишат по фасадите? Така ще имаме шанса навреме да разгадаем какво ще правят и ще ги спрем.
— Да, ако мислим по този начин, така е. Но ние не трябва да мислим така. Прекалено очевидно и просто е. Трябва да вдигнем нивото на мисълта си, каквото и направихме. Целта им е да ни подхвърлят улики към обичайните заподозрени.
— Кой? Агората?
— Агората – поклати глава командер. — Но това не е вярно. Това е подхвърлена улика, целяща да ни подведе и да насочим вниманието си към Агората, което и направихме… поне в началото. Това бе уловка, която сработи, но за твърде кратко. А дори и за датата, която ни подхвърлят, тя, според мен, отново е уловка, подлъгваща, че имаме време. Време нямаме. Ще стане всеки момент. Нещо ще се случи. Но когато разбрах, че те издирват… Никак не вярвам на копелетата.
— Те ли?
— Копелетата. Не чу ли? Но щом ги приберем на сигурно място, ще си кажат.
— Къде? В онзи лагер… до гарата?
— Ти си го видял вече. Солиден е, а? – усмихна се бръснатият.
— А какво ще стане с тях?
— Е, то е ясно какво. Не ти трябва да знаеш. Защо питаш? Това е нашият шанс, момче. Така че, казвай какво можеш?
— Ами… — зачеса се по носа Слав. — Какво мога? Събирам…
— Или може би — прекъсна го бръснатият, — въпросът е друг. Въпросът може да е следният: какво имаш? От какво ще имат нужда, преди да направят каквото там са замислили.
„Ето какво било!“ Мозъкът на Слав заработи на пълни обороти. Куче се бе сдобил с технологиите на матрикантите, която се считаше за изгубена. Това търсеха! А един път добрали се до технологията, кой можеше да ги спре. Получаваха възможност да се обновяват безкрайно. Когато тези тела трябва да се подменят с нови, това няма да е проблем за тях. Прехвърлят мозъчните си матрици върху новите биомеханични тела… И това е. Но как бяха разбрали, че технологията е у него? Всъщност, тя все още не бе в него, а бе криптирана и съхранявана незнайно къде от Куче. Би я отстъпил само ако… Само ако Слав изпълни условията му. А именно, да подсигури непрекъсващ ток и го включи в клон от бившата Мрежа.
Командер Юри го наблюдаваше с интерес. Стисна ръката му и това бързо го върна към разговора:
— Е, какво се замисли? Казвай какво имаш?
— Нищо – машинално отвърна Слав. — Опитвам се да се сетя, но не мога.
Бръснатият въздъхна и стана:
— Мислех, че ще се разберем, момче, но не ми даваш шанс за това. Аз ще получа отговорите, които искам. За това, как ще стане — сърди се на себе си!
Заплахата в гласа на прихващача не бе фиктивна. Той наистина щеше да го пречупи — рано или късно.
— А момичето? — направи отчаян опит Слав да насочи вниманието в друга посока. – Онова, с благотворителните картички… За което искахте да ви докладвам.
Мъжът сбърчи чело и дълбока вертикална бразда се спусна към носа му.
— Засега тя остава настрани. Имаш по-важна задача. Когато му дойде времето, ще се върнем на нея.
— Тя матрикант ли е?
— Искаш да знаеш?
— Не, само попитах.
— Не е от тях, но по особен начин е свързана с копелетата. Преди години баща ѝ е помогнал на първия матрикант, да го наречем — образец. Защо го е вършил — не ме интересува, но баща ѝ е мой колега, така да се каже. Полицай. Истинското име на момичето е Ани. След смъртта на баща ѝ членове на Агората са я взели и са се погрижили за нея. Сега е позната под името Фея.
— Фея? — повтори Слав.
— Фея. Колко сладко звучи, нали? Направо да я схрускаш.
— Да.
— И все някога ще го направя — довърши заканата си командер. — Но да се върнем на главното. Какво имаш? — мъжът посочи гърдите на Слав. — Намерил си нещо, нали, копачо?