„Какво точно?“
„Субективни — физическа сила и интелект на човека. След това обективните параметри — околна среда и физически препятствия“.
„Физически е по-силен от мен, а интелектуално — не знам“ — Слав помисли за миг, дали това искаше да напише. Дали наистина не знае нивото на интелекта на прихващача? Какво срамно има в това, да признае този факт пред една програма.
„Наистина ли не можеш правилно да оцениш един интелект? Един интелект не може да оцени друг интелект? Подложи го на тест“ – светна на екрана.
„Родителите му са с висок коефициент на интелигентност, а и той е проучван, за да му поверят тази позиция“ — написа Слав.
„Ти просто повярва? Админ!“
„Престани, нямаме време. По-силен е, може би“ — Слав спря и бързо изтри думата „може би“, така че се получи следното:
„По-силен, по-умен и е в собствения си дом, който не познавам.“
„Разбрах.“
„Има и три големи кучета“ — допълни Слав. — „Това към обективните параметри.“
„Приеми условията, админ.“
„Как?“
„Щом не можеш да се противопоставиш, приеми условията и чак когато се променят в твоя полза, може да действаш, съгласно твоя интерес. Така се прави“ – отвърна Куче.
„А ако никога не се променят в моя полза?“
„Тогава създай криза. Разруши средата и я моделирай отново. С нови параметри.“
„Криза?“
„Унищожи средата.“ – се изписа на дисплея.
„Как?“
„Какъвто начин е възможен – такъв.“
„?“ – чукна Слав.
„Изгори мястото, заедно с човека и кучетата!“
„Абсурд! Невъзможно е!“ — Слав сложи ръце на масата и захлупи очи върху тях. Куче сигурно се шегува. Нещо друго трябва, но какво? В момента прихващачите имат общи цели с Агората, но щом ги разрешат, не знаеше какво ще се случи. Осъзнаваше, че бе заложник в някаква многостранна битка, но не намираше решение. Дори не осъзнаваше броя на играчите в тази война. Нямаше полезен ход. Куче също не можеше да му го даде. Усещането за слабост се засили. Невидим паразит бе впил пипалата си към тялото му и изцеждаше всяка една живителна молекула. Може би командер Юри бе прав. Трябваше да се нахрани и отпочине, преди да започне каквото и да е. Както бе казал командер, тук имаше всички условия.
Погледна в дисплея на Куче, но там нямаше нищо ново: „Изгори мястото, заедно с човека и кучетата!“ Всичко би опитал, но не и убийство.
Повлече крака към хладилника. Командер беше казал истината — зареден бе догоре. Не си спомняше някога да се е хранил с толкова вкусна и разнообразна храна. Особено му хареса парчето сирене, което обилно поля с лъжица зехтин.
Привърши с храненето и изпи две чаши мляко. Доближи застланото със зелена завивка легло и с длан поглади повърхността ѝ. В единия край личеше издутината на възглавница. Без да маха завивката, се метна отгоре и матракът се разля около извивките на тялото. Кръстоса ръцете на гърдите си и отправи поглед нагоре. Времето навън бе претърпяло промяна. Беше се смрачило и в горната част на стените, вградени в декоративен орнамент, се активираха скрити светлини.
Усещаше бавното повдигане и спускане на гръдния си кош. Някъде там, дълбоко във вътрешността, сърцето постепенно забавяше своя ход. Затвори очи и се опита да не мисли за нищо повече. Не много далеч се чу гърлен лай на куче. Атос, Портос или Арамис? Това нямаше значение. Намираше се в капан и само волята на командер можеше да промени това.
Малко преди сънят да го унесе, се сети, че не бе изключил лаптопа. Успокои се, че при нужда, Куче ще се погрижи за това. В това нямаше никакво съмнение.
31.
Някой разтърси рамото на Слав и го извади от дълбокия сън. През замрежена картина разпозна лицето на командер и това го върна в реалността. Разтърка очи, изправи се и седна на леглото. Лампите бяха угаснали, а навън отново бе ясно и светло — поредния кръговрат на времето. Стъкленият купол пречупваше светлината по такъв начин, че върху челото на прихващача пробяга лъч.
Обърна глава и присви очи, търсейки Куче. Беше си върху масата и това го успокои. Капакът на лаптопа беше вдигнат, а камерата насочена към него. Слав се надяваше, че се е изключил при появата на прихващача.
Върна вниманието си върху командер.
— Е? — мъжът пристъпи направо на въпроса.
— Да? — още сънен, Слав не можа да сглоби смислен отговор. Дори не разбираше въпроса.
— Отпочина добре, нали?
— Аха. — Слав стана и започна да приглажда с ръка намачканата под себе си завивка. Упрекна се, че не я бе махнал, а беше заспал с дрехите. Изглеждаше му разхвърляно и някак нечисто. На всичкото отгоре не беше свалил обувките си. Нямаше какво друго да направи и отново седна на леглото.
Прихващачът проследи движенията му, но търпеливо го остави да се оправи. Слав се напрегна да измисли нещо, но не се получаваше. Чувството на слабост не бе изчезнало, а сега към него започна да си пробива път и чувство на обреченост. Ставаше все по-зле. Не виждаше шанс за себе си, а което бе по-лошо — никакъв шанс за бъдещето на Нели.