— Пак се опитваш да ме излъжеш, момче — сякаш прочел мисълта му каза бръснатият. — Погледни ме в очите! Лъжеш!
Слав се насили и вдигна очи. Опитваше се да издържи на погледа на прихващача, колкото се може по-дълго.
— Не се опитвай да го правиш, момче! Не можеш — засмя се командер и Слав извърна очи. Беше загубил битката.
Стърженето над главите им утихна. Лампите се бяха включили, а щората беше запечатала отвън стъкления купол.
— Нека поне изчакаме да премине бурята, а — промълви той.
— Печелиш време — засмя се командер. – Ти губиш, хлапе! Нима не разбираш, че всяка минута, в която това нещо е в теб, е риск за живота ти?
— Това е моят живот — повиши тон Слав. — Все пак, това е моят живот, нали?
— Ха-ха-ха — прогърмя гласът на прихващача. — Ти, момче, нямаш собствен живот. Никой няма собствен живот. Не и в този свят.
Слав се завъртя по оста си и се заоглежда. Търсеше нещо, но сам не знаеше какво. Някакво оръжие или поне нещо, което да му помогне в битката му с командер. Не намери нищо подходящо.
— Няма да ти позволя!
— Няма ли? – мъжът остави лаптопа и приближи.
— Не ме приближавай! — сви се като пашкул Слав. Наведе глава и зачака. Пулсът му заблъска в слепоочието му и му пречеше да размишлява. Усети присъствието на прихващача над себе си, импулсивно замахна с ръка и го удари с юмрук. Онзи като че отстъпи и изруга нещо, което Слав не разбра. Мъжът сграбчи косата му и го изправи. Болеше, ушите му запукаха и той започна да скимти.
— Абе, момче, не разбра ли, че нямаш избор? — тютюневият дъх на мъжа лъхна лицето му от упор.
Слав напъна цялото си тяло, изблъсквайки прихващача пред себе си. Движението му бе толкова рязко, че изненада противника му и той отстъпи.
— Няма да ти позволя! — повтори Слав и този път гласът му бе твърд. Изпотеното му и зачервено лице се изопна. С два скока стигна лаптопа и го набута в раницата. Раницата скри зад краката си.
Мъжът гледаше безмълвно.
— И какво ще направиш, за да ми попречиш? — усмихна се командер, когато Слав изправи глава. Опримчените с бръчки очи на мъжа бляскаха.
— Каквото трябва.
— Ще ме убиеш? — приближи прихващачът.
— Ако трябва, и това ще направя — изправи ръце пред гърдите си със свити юмруци Слав.
Командер спря. Не изглеждаше уплашен, по-скоро бе изненадан. Крайчетата на устните му се извиха, но това бе трудно да се нарече усмивка.
— Искаш да използваш технологията на матрикантите ли? Едва ли ще успееш, дори да знаеш как. Нямаш необходимите условия, за да възпроизведеш технологията. Или просто искаш да я продадеш?
Слав продължи да стиска юмруци.
— Не, нищо от това — Чувстваше се готов за битка, пък дори тя да бе последната в живота му. Струваше си да опита. Цената нямаше измерение.
Не разбра, кога бръснатият бе замахнал, но едва когато усети въздушната вълна да блъска лицето му, видя пестницата на мъжа. Бе спряла на милиметри от носа му, а той изобщо не бе успял да реагира.
33.
— Защо не се биеш? — прихна командер и изхвърли слюнка пред устата си. — Хайде, де! Нали това обеща, копачо? — свитата му ръка все още бе на милиметри от лицето на Слав.
Прасецът на единия му крак усещаше твърдината на раницата зад него. Дали Куче чуваше какво става? Можеше ли да му помогне и как? Точно сега.
— Ти изкупваш някакви грехове с мен, нали? — отчаяно извика Слав. Не знаеше защо го каза, но само това помнеше от последния си разговор с Куче. — Така е! Използваш ме.
Мъжът свали ръка. Лицето му се изопна, а бръснатите вежди се свиха под ъгъл. В този момент не изглеждаше никак страшен. Нещо друго имаше на лицето му, нещо, което Слав не можеше да определи. Все още.
— Значи би ме убил, така ли? — смени темата прихващачът. Придърпа стол и го посочи на Слав:
— Сядай!
Той вдигна раницата и се подчини. Сви я в скута си и доколкото бе възможно, я закри с ръце.
— Ъхъ – отговори, след като се намести.
— Какво е това — да или не? — пресилено се засмя командер. Очите му останаха впити в лицето на Слав.
— Да — преглътна сякаш думата той.
— Да?
— Да, да, да — извика и сам се учуди от себе си Слав.
Мъжът въздъхна и се извърна. Слав сведе поглед, но усещаше около себе си движението на бръснатия. Бе започнал да се разхожда. Вече не му беше толкова страшно и не се чувстваше отчаян. Усещаше колебание в прихващача. Може би Куче наистина бе отгатнал. Може би мъжът бе тормозен от грехове.
— Отнемал ли си живот досега, копачо? — въпросът на прихващача долетя иззад гърба му.