Теренът бе неравен и труден. Подметките му се хлъзгаха върху навлажнената трева и той на няколко пъти едва успяваше да се удържи. В устрема си прескачаше изровени буци пръст, дребни храсти и по-големи камъни. Дори онези от тях, които не успяваше да види и го препъваха, не успяваха да го съборят и нарушат ритъма му. Крачка след крачка наближаваше. Надяваше се скоро да види светлините на столицата. Или поне тези на по-високите ѝ квартали. Не би трябвало да са далеч. Опитваше се да не мисли за откъснатата ръка, нито за евентуалната съдба на прихващача, но усещаше дълбоко в себе си празнота. Някаква своеобразна дупка на чорап с плъзнали наоколо опипващи пипала. И те ставаха все по-дълги и по-дълги, пуснали своите вендузи, прикрепени направо към душата му.
Ох, само да имаше малко водичка! Не много, само толкова, колкото да разкваси устни.
Горчивината в гърлото му почти бе изчезнала.
Малко по-късно в далечината заудряха светкавици и Слав зърна покрайнините на града.
35.
Седнал с кръстосани под тялото си крака, Слав стискаше лаптопа в ръцете си. Прозорецът на активната програма на Куче бе заел централно място. Вентилаторчето издухваше топъл въздух от вътрешността на машинката и корпусът бе загрял бедрата на Слав.
— Може да ме наричаш админ, но предпочитам просто Фос — Слав наведе глава напред. — Отсега нататък няма да имам име.
— Аз никога не съм питал за името ти, админ.
— Ще ми се подчиняваш и няма да питаш защо!
— Сега ще ти разкажа една истинска история, а може би за теб ще изглежда легенда — ти избери, имаш глава на раменете си. Готов ли си, Фос?
— Разбра ли за подчинението?
— Историята е озаглавена „Дар огнения“ – игнорира въпроса му Куче. – Всъщност, това е история на човечеството.
— Нямам време да се занимавам с теб. Ще ми помогнеш да свърша онова, което трябва, а после ще видим. Ясно?
— Историята на Дар започва ето така: Пъргавите бойци на Левос като че носеха Ада на широките си плещи. Изпълзяха от всички краища на селцето и с диви викове се хвърлиха да прочистват къща по къща, двор по двор. И се затъркаляха трупове — къде поединично, къде на купчини, в зависимост от числеността на семействата. Жертвите, в раздрани дрехи, с посечени гърла и пробити гърди, протегнали ръце за милост, която така и не получиха. Захвърчаха факли, пращяха сламените покриви. Огнени стълбове, подобно на змийски езици, заоблизваха небосвода. Вятърът, доскоро зачервявал с ледената си щипка лицата на хората, заразнася мирис на печено.
Мина известно време, попритихнаха писъците и скоро съвсем изчезнаха. Поуспокои се кръвта в слепоочията на бойците и те запроглеждаха с човешки очи. Засъбираха се тези дяволи — нехора, заприиждаха от всички краища. Носеха това, за което бяха дошли: плячка. Гледаха един другиму в ръцете, мереха големината на заграбеното. Делва вино, струваща пробито мъжко гърло, каче сланина — две женски, козичка на връв — цяло семейство. И така нататък, и още, и още.
Пред нозете на Левос заваляха дарове. Всеки един дявол се поклони пред него и всеки остави своя дан. Успокоиха дъха, умиха кривите си лица, пооправиха дрехи. Заговориха един другиму и се заусмихваха, заподаваха си ръце и, аха, да заприличат на хора.
Подредени на земята вързопчета, готови да бъдат отнесени далеч оттук. Топчести сиви, шарени, всякакви — наречени за близък или обичан. Вързопче бе стиснал и голобрадият Креос – син на страшния Левос. Стискаше в ръце вързопчето Креос, не искаше да го поглеждат завистливи очи. От него, повито старателно, подаваше личицето си спящо бебе.
Левос посочи с меча си момчето:
— Доближи, Креос, сине мой любими! Ела по-близо, да видят очите ми туй, що носиш за армаган.
Момчето, дявол в боя, пристъпи към острието на бащиния меч:
— Живот нося, о, велики Левос! От живот лишавам, но и живот нося. Дар ще го нарека. С бистра вода ще го мия, с козе мляко ще го храня, на гърдите си ще го топля. Къщата ми с детски глъч да запълни, на смъртния си одър мъжка ръка да стисна за сбогом, или женска — да ме милва, а устни да мълвят: „Сбогом, татко!“
Посегна с меча си Левос, лявата буза на сина си Креос посече, и алена кръв оттам бликна:
— Събирай кръвта си, сине! Та кога Дар мляко пие, давай от кръвта си нему, да е с твоя кръв захранено, родът ни славен да продължи!
Много знойни лета и дълги зими оттогава, Креос думата си удържа и много рани на плътта си той отвори, с кръв откърми сина си Дар.
И когато дойде време Креос бащини очи да прихлупи, бе готов бойците да предвожда.
И тръгна Креос Белязания, на дълъг поход, бойците да води.