Налетяха тез дяволи бесни, поселището прегазиха. Посякоха всичко, що мърда, подпалиха всичко, що стои, та в тъмното нищо да не може да скриеш. Вятърът нервен забушува, разпали пламъка и нощта засветля. Лешоядите закрещяха, заблъскаха криле, нетърпеливо заизвиваха шии.
Подир някое време поутихнаха писъците на жертвите и тропотът на дяволите, та заприиждаха, дар на Креос Белязания да оставят. Наслагаха пред нозете му торби, бохчи, дървени качета и глинени делви. Смириха се тези дяволи, кротнаха. Забърсваха остриета, в ножниците ги прибраха — там да почиват, да не дразнят повече очите кръвясали.
И ето: изскочи юнак, висок и здрав дявол, стиснал в едрата си ръка мъничка торбичка. Пообгорял в лице, чак черен, с димящо наметало, що вдигна над рамене и захвърли.
Изгря лицето на Креос Белязания:
— Дар, сине бащин! Покажи, що носиш, какъв армаган си приготвил!
— Кости, татко. Стари кости намерих в родното си село. Та кога дойде време да се прощаваме, да хвърля в черната земя и тези стари кости, ведно с могъщото ти тяло, да мога и аз родители да оплаквам.
И изкриви се лицето на Креос Белязания, замахна с меч към сина си, а онзи не трепна.
Спря ръката на Креос Белязания и сълза обърса:
— Хвърли тез кости с мен в гроба, сине, родители си да оплакваш! Родители помирени не в този, а в онзи свят да имаш.
Прегърна Креос Белязания сина си Дар, обърна се към бойците дяволи, в очите им рече:
— Син е на баща си, Дар Юнакът. Който в мен е верен и следва, да се кланя нему, кога си аз замина!
Не мина много време, Креос Белязания загина, а Дар Юнакът зарови баща си и положи той торбата с костите ведно с него, мир душите на родителите да намерят.
И Дар Юнакът не поведе повече бойците на бой, а проводи ги той по земи далечни — занаяти да научат, земята да гледат и жалят, семействата си да хранят. Оръжията на плугове и сърпове превърна. И още, бял каменен кръст по средата на селото положи.
Мина се време, поумориха се дяволите. Гласове зашептяха в тъмното: „Не от наша плът е Дар. Не се грижи за нас.“ Една мъглива сутрин на пътя му се изпречиха няколко дявола, въоръжени и със зли очи:
— Свърши твоята, Дар, сине на Креос Белязания!
И изсвистяха саби и засвяткаха искри. Кръвта на Дар кипна. Посегна бързо и извади меча, та го развъртя — ураган в небето, водовъртеж в морето. Не пожали никого, но и сам милост не просеше. А когато всичко свърши, късовете на дяволите събра и размята ги насред поле широко, за радост на зверове и птици.
Но не мирнаха дяволите проклети, не се примириха. Трудно бе земята да се гледа, милва и полива, реколта да дава. Животни да се пасат, стрижат и доят. Поживяха някое време, поработиха, поумориха се и в селото пак зашептяха устите отровни: „Изтече времето на Дар, приключи. Земята неблагодарна е, на глад ни обрича.“ Мрежа здрава оплетоха нощем, а рано сутринта я хвърлиха връз него, та да не може да помръдне, да се извие, меч да извади. Строполи се на земята Дар и на бойците продума:
— Кръв съм сукал, но за майчина гръд съм жадувал, а вие, дяволи проклети, мляко сукали сте, на кръв се не наситихте.
Подхванаха го силни ръце, на белия каменен кръст положиха, с дървени пънове оградиха, със слама покриха и с горящ факел доближиха:
— Не си плът от нашата, Дар, земята наша няма да те приеме. Изпарявай се там, откъдето си дошъл!
Засмя се Дар, гръмогласно:
— От огън съм взет, на огън ме давате и с огън при вас ще се върна! Палете бърже, защото после ще се каете. Като светец ще ме почитате и от мен милост ще просите.
Захвърлиха факлите върху Дар и с гръб се обърнаха, в очи да не го гледат, а той мълчеше и дума не обели. Дървата жежко запращяха и замириса на печено, а после кръстът черен остана, с гореща пепел обсипан.
Бойците дяволи отдъхнаха, изкъпаха тела в реката, съвестта си да измият, и скоро на поход поеха, плячка да носят, село и близки да зарадват.
Мина се не мина много време, в селото студен вятър засвири. Удари силно и закърши клони. Буреносни облаци в кръг събраха се, сблъскаха чела и искри захвърчаха. Загърмя и затрещя, земята цяла потрепери. Деца затичаха, жени запищяха, старци дъски на прозорците побързаха да сложат. Скри се светлината, угасна. Телата се притиснаха едно в друго и устни замръзнаха. Замириса на страх.
Блесна светкавица, гърмът право в каменния кръст удари, подскочи и се пръсна на милион червени пръски. Заваля огън. После всичко угасна.
Не след дълго дяволите от поход се върнаха. Кога стигнаха долината родна, съзряха поле опушено, голо и черно. По средата, от пороя умит, посрещна ги белият каменен кръст.
Закрещяха: „Дар прокле ни!“
И натръшкаха се дяволите на пръстта черна, още топла, захвърлиха саби. Отчаяни вопли раздраха небето. Раменете се прекършиха, а здравите ръце без сила останаха. Тежки тела на земята отпуснаха и дълго бездиханни лежаха.