А изкуството дири и изтръгва от фактите — от нещата — техния смисъл и превръща фактите и нещата — чрез интуиция — в скмволи.
Изкуството — било то „символизъм“ (в поезията), или „експресионизъм“ (в живописта) — дейстува с нещата като с интуитивни символи; символи, които въплъщават смисъла, есенцията на нещата. Затова изкуството не може да бъде никога „реализъм“ — т.е. ясно, обективно, логично съчетание на самите неща. То е субективно съчетание на символи. Затова е „неясно“ — „тъмно“ — и фрагментарно.
Само във фрагмента може да бъде вложен, синтезиран — смисълът на нещата. Зад многообразието и голямото число на нещата се крие техният смисъл; зад подробността; зад максимума от вещество, форми и факти. Изкуството трябва да намали този максимум, да премахне подробностите — и разкрие смисъла (платоническата идея), скрит зад максимума от неща, и факти. Това значи: да намали числото на нещата и фактите, с които ще действува — да превърне реалните елементи в символи.
Минимум от средства: фрагмент.
Историята на съвременното изкуство — лирика, живопис (музиката е сама по себе си фрагмент!) — има пред себе си само фрагменти. Една лирическа поема е създадена от отделни — независими помежду си — образи, които асоциацията свързва в едно цяло — една идея; целта тук не са образите, а идеята — образите са само символи на идеята. Абсурдно е да се пита „какво се разправя“ в една лирическа поема. Нищо не се раз-равя, нищо не се описва, никакви образи не се рисуват — образите са само символи и въплъщават идеята. Също и в живописта: днес една картина не „представлява“ нищо — никакво дърво, нито кон, нито човек, нито къща — никакво действие между това дърво, този кон, този човек или тази къща; едно дърво, един кон, един човек, една къща и пр., нарисувани в една картина, са само образи, символи, които въплъщават идеята. Затова една картина на някой съвременен художник изглежда тъй фрагментарна, съчетание на отделни фрагменти — отделни образи, които асоциацията — чрез силата на интуицията — свързва в идея. Също и в онова изкуство, което слива в себе си поезията и живописта — словесния и пластичния образ: театъра. В драмите на Стриндберга („Мъртвешки танц“, „Соната на призраците“, „Сънна мистерия“, „Към Дамаск“, „Коронна невеста“ и пр.) и Морис Метерлинк всеки словесен или пластичен образ не е самоцел, а символ, който въплъщава идеята.