— И така да е, някой ме проследи още на излизане от капсулата. Щом останахме насаме, аз го убих.
Млъкнах драматично. Все някой ден ще видя как на това лице се изписва изненада! Подхванах темата от друга посока:
— Шефе, имам нужда от опреснителен курс, и то с внимателно личностно преориентиране.
— Нима? И с каква цел?
— Твърде припряно очиствам хората, само по рефлекс. Не мисля предварително. Онова човече не беше направило нищо особено, та да стигам до крайност. Вярно, дебнеше ме. Но трябваше или да му се изплъзна още там или в Найроби, или най-многото да го просна в несвяст, за да спечеля време.
— По-късно ще обсъждаме от какво имаш нужда. Продължавай.
Разказах му за „оченцето“ и четворната самоличност на Белзен, после как разпратих тези електронни призраци по целия свят, накрая му описах накратко пътуването до фермата. Шефът ме укори:
— Не спомена унищожаването на онзи хотел в Найроби.
— Ъ? Нямаше нищо общо с мен. Тогава вече бях на половината път към Момбаса.
— Мила Фрайди, страдаш от излишна скромност. Много хора и огромни суми бяха впрегнати, за да ти попречат да изпълниш задачата си. Накрая се стигна до отчаяния им ход с нападението срещу нашата бивша ферма. Поне приеми като правдоподобна хипотеза, че взривяването на „Хилтън“ е извършено с единствената цел да те ликвидират.
— Хм. Шефе, явно си знаел, че неприятелят ще пипа здраво. Не можа ли поне да ме предупредиш?
— А ти щеше ли да си по-предпазлива и по-решителна, ако ти бях напълнил главата със смътни опасения от незнайни опасности? Момиче, ти не сбърка нито веднъж.
— Ами! Чичо Джим ме посрещна при пристигането на експресната капсула, а нямаше как да е научил точния час. Стигаше и това, за да ми бръмне главата от тревога. Още щом го зърнах, трябваше да се шмугна обратно в подземката и да хвана първата капсула занякъде.
— И срещата ни щеше да се затрудни неимоверно, а това би провалило задачата ти още по-сигурно, отколкото ако противниците бяха иззели истинския обект. Дете мое, ако всичко бе потръгнало според плановете ни, Джим наистина щеше да те посрещне по моя заръка. Подценяваш разузнавателната ми мрежа, както и усилията ни да те наглеждаме. Но аз не пратих Джим, защото тогава вече бягах. Тоест куцуках с цялата си бързина. Опитвах се да се спася. Предполагам, че самият Джим е получил съобщението кога ще пристигнеш — от нашия човек, от агента на противниците, а може би и от двамата.
— Шефе, ако тогава се бях сетила какво става, щях да нахраня конете му с него. Беше ми симпатичен. И като му дойде времето, искам аз да го очистя. Мой си е по право.
— В нашата професия е крайно нежелателно да имаш зъб на някого.
— Не съм злобарка по характер, но чичо Джим е особен случай. Има и още един, с когото искам да се заема лично. После ще се пререкаваме. Я ми кажи, вярно ли е, че чичо Джим е папски свещеник?
Шефът едва не позволи изненадата му да проличи.
— От кого си чула тези безсмислици?
— От кого ли не. Слухове.
— „Човешко, твърде човешко.“ Клюкарството е порок. Но нека изясним въпроса веднъж завинаги. Пруфит беше криминален. Запознахме се в затвора, където той ми направи достатъчно голяма услуга, за да му намеря по-късно място в нашата организация. Грешката е моя. И е непростима, защото кримката си е кримка до края на дните си. Просто не може да се промени. Уви, оставих се да ме заслепи желанието да вярвам в доброто. Смятах, че съм изкоренил този свой недостатък. Продължавай, моля те.
Разказах на Шефа как ме докопаха.
— Май бяха петима. Може би само четирима.
— Шестима, доколкото знам. Описания?
— Никакви. Бях прекалено заета. Е, единия поне успях да разгледам добре, докато го убивах. Ръст около сто седемдесет и пет сантиметра, вероятно тегло около седемдесет и пет килограма. Приблизителна възраст тридесет и пет години. Русоляв, гладко обръснат. Имаше славянско лице. Само него запомних, защото се просна възнак по неволя. Счупих му врата.
— А другият, когото уби, тъмнокос ли беше или светлокос?
— За Белзен ли питаш? Имаше черна коса.
— Не, говоря за другата ти жертва във фермата. Както и да е. Ти уби двама и осакати още трима, преди да струпат върху теб достатъчно тела, за да те обездвижат. Длъжен съм да добавя, че това прави чест на инструктора ти. Когато се спасявахме, не успяхме да намалим силите им достатъчно, за да предотвратим залавянето ти. Но по мое мнение ти спечели предварително битката, в която те отървахме, като елиминира толкова много от боеспособните им агенти. Макар че когато те измъквахме, беше окована и в безсъзнание, ти се оказа решаващият фактор. Продължавай.