— Ами няма какво да добавя. После имаше групово изнасилване, а накрая разпити — обикновен, с дроги и с изтезания.
— Съжалявам за извършеното над теб насилие. Ще получиш премии, както е редно. Но сама ще се убедиш, че този път са в извънреден размер, защото смятам обстоятелствата за крайно оскърбителни.
— Не беше чак толкова зле. Да не съм някоя примряла от страх девственица? Лесно си припомням някои случки, станали по мое желание, които бяха едва ли не по-отвратителни. Само един не можах да изтърпя. Не му видях лицето, но ще го позная. Искам да ми падне в ръчичките! Още повече съм му се настървила, отколкото на чичо Джим, та искам и да го понакажа, преди да умре.
— Налага се да повторя каквото споменах преди малко. За хора като нас стремежът към лично отмъщение е слабост. И то сериозна, защото снижава вероятността за оцеляване.
— За онзи дръвник съм съгласна да рискувам, Шефе. Не ми е толкова неприятно, че ме изчука против волята ми. На четиримата глупаци им бяха заповядали да го направят с тъпата надежда, че ще ме разнебитят преди разпита. Но боклукът можеше поне да се измие малко и да си почисти зъбите. И не са го научили, че е просташко да удряш жена, над която току-що си пъхтял страстно. Нищо, че не му видях лицето. Затова пък познавам гласа, телосложението и вонята му. Знам и прякора му — Роки.
— Джереми Рокфорд.
— А, и ти ли го познаваш? Къде е сега?!
— Някога го познавах и наскоро пак го зърнах замалко, колкото да се уверя, че е той. Почива в мир.
— Тъй ли… Ох, проклет да е! Дано поне не е умрял леко.
— Никак не му беше леко накрая. Фрайди, не споделих с теб всичко, което знам…
— Никога не си го правил.
— …Първо исках да чуя доклада ти. Тяхното нападение срещу фермата успя, защото Джим Пруфит прекъсна захранването точно преди да ни ударят. Така останахме само с ръчното оръжие у малцината, които изобщо го носеха със себе си във фермата. Повечето бяхме с голи ръце. Заповядах евакуация и почти всички избягахме по тунела, подготвен и прикрит при ремонта на къщата. С мъка и гордост казвам и на теб, че трима от най-добрите — единствените въоръжени в момента на нападението, останаха пред входа на тунела и повториха подвига на Хораций при легендарния мост. Знам, че загинаха, защото оставих тунела проходим, докато по звуците разбрах, че в него са нахлули нападателите. Тогава го взривих. Минаха няколко часа, преди да съберем хора и да организираме контраатаката. Най-много ни затрудни снабдяването с достатъчно разрешени моторни возила. Е, бихме нападнали и пеша, но имахме нужда от поне едно, което да служи като линейка за теб.
— А как научихте, че съм още жива?
— Както и че в тунела проникнаха противниците, а не нашите хора. Дистанционни сензори. Фрайди, всичко сторено от теб и на теб, особено разговорите, се наблюдаваше и записваше. Не можех да се занимавам с това лично, но по-късно ми пуснаха важните откъси. Искам веднага да добавя, че се гордея с теб. И понеже знаехме разположението на сензорите, известно ни беше къде те държат, колко и къде са техните хора в къщата, кога си легнаха и кои останаха будни. Чрез ретранслатора в подвижния ни команден пункт следях обстановката в къщата до самия миг на атаката. Нападнахме… Тоест хората ми нападнаха. Аз не предвождам войските на патерици, само размахвам маршалския жезъл. Нашите хора нахлуха в къщата, определените четирима те прибраха — като единият беше въоръжен само с огромна ножица за метал — и всички се изнесоха навън само след три минути и единадесет секунди. Накрая подпалихме къщата отвсякъде.
— Шефе! Подпалил си прелестната старинна къща?!
— Когато корабът потъва, човек не се тревожи за покривките в каюткомпанията. Не бихме могли повече да използваме фермата. А пожарът унищожи безследно множество деликатни записи, също и секретно и псевдосекретно оборудване. Най-важното беше, че така се отървахме набързо и от онези, които проникнаха в тайните ни. Обкръжихме ги и застреляхме всички, които се опитаха да излязат. Тогава видях за миг Джереми Рокфорд. Улучиха го с лазер в крака и той се затътри обратно в къщата, разколеба се и отново понечи да излезе, но падна и горящите отломки го затиснаха. По звуците, които издаваше, не бих отсъдил, че е умрял леко и бързо.
— Уф… Шефе, и аз исках да го поизмъча, преди да го очистя, но не ми е хрумвало да го изгоря жив.
— Ако не приличаше по слабоумието си на кон, връщащ се в запалената си конюшня, щеше да свърши бързо като останалите. Всички застреляхме на място с лазер, не взехме пленници.