„Убийството като изящно изкуство
Убийството като политически инструмент
Убийства с цел облага
Убийци, които промениха хода на историята
Дружеството за творческа евтаназия
Канони на Гилдията на професионалните изтребители
Убийци-аматьори: трябва ли да бъдат премахнати?
Достойните ликвидатори: няколко истории
«Крайни мерки», «окончателни решения»: кому са нужни евфемизмите?
Задачи за семинарна работа: Похвати и средства“
Олеле! Не виждах никаква причина да изчета книгата от началото до края, но го сторих. Текстът ме привличаше нечестиво. Каква мръсотия само…
Вече знаех, че никога няма да спомена за промяна на занаята, нито ще искам преориентация. Нека Шефът да подхване разговора, ако смята, че още има какво да обсъждаме. Включих терминала, свързах се с архива и поисках регистраторът на секретните документи да прибере документ номер еди-кой си, а и да ми върне разписката.
— Веднага, госпожице Фрайди — отвърна женски глас.
Ама че съм се прочула…
Очаквах появата на младока сериозно притеснена. Признавам си със срам в душата, че тази отровна книга ми подейства твърде необичайно. Беше посред нощ, наоколо цареше все същата мъртвешка тишина… а ако милото момче само ме пипнеше, опасявах се да не забравя на секундата, че формално още ме водят инвалид. Всъщност имах нужда от здрав пояс на целомъдрието с много як голям катинар.
Но той не дойде, беше му свършило дежурството. Появи се по-възрастна от него жена, която беше приела обаждането ми. И ми олекна, и се разочаровах… от което пък веднага ми стана много неловко. Всички ли се поддават на нагона от безделие по време на оздравяването? Във всички ли болници имат проблеми с дисциплината сред пациентите? Не съм боледувала достатъчно често, за да знам отговора.
Дежурната размени книгата срещу разписката и ме изненада:
— Няма ли целувка и за мен?
— О, и вие ли бяхте там?
— Всички годни за акция, сладката ми. През онази нощ хората хич не ни достигаха. Не съм най-страхотният командос на света, но съм минала през основното обучение като останалите. Да, бях там. Как да пропусна такъв купон?
А аз промълвих:
— Благодаря ти, че ме спаси.
И я целунах. Постарах се целувката да бъде символична, но тя пое юздите и определи каква да бъде. Доста разпалена, както се оказа. Нямаше нужда от думи, за да разбера, че ако поискам да се отдам на други наклонности, тя ще ме чака.
Ха сега, де… При хората има множество ситуации, за които не са писани правила. Току-що бях признала, че тя е рискувала живота си, за да спаси моя — самата истина, защото контраатаката сигурно не е била едва ли не разходка, както ми я представи Шефът. Склонността му да отбягва пресилени изрази стига до такива крайности, че би описал гибелта на Сиатъл като „сеизмично смущение“. Как да я отблъсна, щом й благодарих за скъпоценния си животец?
Не можех. И затова се опитах моето участие в целувката да отговори на безмълвния й въпрос… но тайничко стисках палци да се измъкна някак и от това обещание.
След малко целувката свърши, тя само ме прегръщаше.
— Приятелко, искаш ли да ти подшушна нещо? Помниш ли как показа на онзи плужек Майора къде му е мястото?
— Помня.
— Един нелегален запис точно на тази част се предава от ръка на ръка. Всички се възхищават на онова, което му каза. Особено аз.
— Любопитно. Ти ли си малкото духче, копирало записа?
— Как можа да си го помислиш? — ухили се тя. — Имаш ли нещо против?
Позамислих се за около три милисекунди.
— Нямам. Ако моите спасители харесват каквото изтърсих на онова копеле, нека си го пускат пак. Въпреки че обикновено отбягвам такива приказки.
— Знаем. — Тя притисна устни към бузата ми за миг. — Но престана да си мериш приказките точно когато трябваше. Всички жени тук се гордеем с теб. И мъжете.
Явно не беше особено настроена да се отдели от мен, но се появи нощната сестра и безпрекословно заповяда да заспивам. Щяла да ми даде нещо против безсъние, щом било необходимо. Регистраторката подхвърли:
— Здрасти, Златокоске. И лека нощ. Лека нощ и на теб, мила.
Излезе, а Златокоска (разбира се, това не й беше името) попита:
— В ръката или в крака да те боцна? Не се впрягай заради Ана. Безобидна е.
— О, всичко е наред. — Хрумна ми изведнъж, че сестрата вероятно имаше и видео, и аудиоканал от моята стая. Вероятно ли?! Непременно! — И ти ли беше там? Във фермата, де. Когато къщата е изгоряла.
— Не дочаках да подпалят къщата. Вече те карахме насам с максимална скорост в едно РМВ. Беше печална гледка, Фрайди.
— Не се и съмнявам. Благодаря ти. Златокоске… Ще ме целунеш ли за лека нощ?