Нейната целувка беше топла и без никакъв скрит смисъл.
След време научих, че тя е била сред четиримата, втурнали се нагоре по стълбата, за да ме приберат — един мъж с грамадна ножица за метал в ръцете си, двама стреляли в движение, а Златокоска мъкнела сама сгъваема носилка. Никога не спомена за това.
Помня оздравяването си добре, защото за пръв път в живота си — ако не броя кратките почивки в Крайстчърч — прекарвах дните и нощите в лъчезарно щастие. Защо ли? Ами защото бях една от всички!
Разбира се, бихте могли вече да се досетите от разказа ми, че се отървах от клеймото много години по-рано. Вече не носех документи с голям печат ЖИ (тоест живо изделие), нито дори ИЧ (изкуствен човек) през текста. Можех да вляза в обществена тоалетна, без да ме напъдят мигом към последната кабинка. Но фалшивата лична карта и измисленото родословно дърво не топлят, само помагат никой да не те тормози или подлага на дискриминация. Пак си знаеш, че нито една държава в света не смята теб и подобните ти за достойни да получат пълноценно гражданство, а пък има много места, откъдето ще те депортират или ще те убият, а може и да те продадат някому…
Изкуственият човек копнее за истинско родословие много по-силно, отколкото сте способни да си представите. Откъде сте родом? О, всъщност не съм се родила. Проектирали са ме в университетската биоинженерна лаборатория, в Детройт. Тъй ли? Мен пък ме измислиха в „Менделово дружество“, Цюрих. Чудесен светски разговор, няма що! Но никога няма да чуете такива приказки. Не звучат добре пред потомци на първите заселници от кораба „Мейфлауър“, нали? Според моите документи (единия комплект) съм „родена“ в Сиатъл. Един напълно разрушен град е удобно местенце за уж затрити архиви. И е много подходящ да си загубила там всичките си близки.
Понеже никога не съм стъпвала в Сиатъл, изучих старателно всичко, което успях да намеря за града. И кореняк не би могъл да ме препъне в някоя коварна подробност. Поне досега не ми се е случвало.
Но докато се възстановявах от онова глупашко изнасилване и не особено забавния разпит, получавах от хората около мен не преструвки, а искрена привързаност. И не ми се налагаше да си помня лъжите, за да не се оплитам. Говоря не само за Златокоска, Ана и Терънс (хлапака, де), а за още двайсетина души, с които се запознах, преди доктор Красни да ме изпише от болницата. Мнозина други са участвали в спасителната операция, но не знам колко са били. Строгият правилник на Шефа не допускаше членовете на организацията му да се срещат, освен ако задълженията им го налагат. По все същите причини, които го подтикваха да се прави, че не чува излишните въпроси. Не можеш да изтървеш тайна, която не знаеш, нито пък да издадеш човек, за чието съществуване дори не подозираш.
Шефът обаче не превръщаше правилата в абсурд. Щом някой се запознаеше по работа със свой колега, можеше да се сприятели с него. Шефът не поощряваше такива връзки, но не беше глупак, затова дори не се опитваше да ги забрани напълно. Ана честичко се отбиваше при мен късно вечер, преди да започне дежурството й.
Не се опита да поиска от мен каквото й обещах без думи. Не че условията бяха много удобни, но все щяхме да измислим нещо, ако ни се искаше. Да не си помислите, че съм се напъвала да я охладя — няма такова нещо! Стигнеше ли се дотам, щях дори да вложа много усърдие, за да я убедя, че идеята поначало е била моя.
Но тя не пожела. Мисля, че приличаше на проницателните и чувствителни (освен това рядко срещащи се) мъже, които никога не се опитват да натиснат жена, ако на нея не й се иска. Знаят кога да не прекаляват и изобщо не започват.
Една вечер, малко преди да ме признаят за здрава, се чувствах особено окрилена — от сутринта се бях сдобила с още двама „приятели с целувка“. Опитах се да обясня на Ана защо това означава много за мен и преди да се усетя, започнах да си признавам, че не съм точно тази, за която се представям.
Тя ме спря със заповеднически жест.
— Мила Фрайди, я по-добре чуй какво ще ти каже по-голямата ти сестричка.
— А? Сгафих ли нещо?
— Може би щеше да го сториш след малко. Помниш ли първата вечер, когато се запознахме? Дойдох да върнеш чрез мен един документ. Имам пълен достъп до секретните архиви от много години, защото господинът с двете патерици ми се доверява. Онази книга винаги ми е подръка. Никога не съм я отваряла и няма да го направя. Четат я онези, които имат нужда от нея, а аз не съм от тях. Ти я изчете от кора до кора, аз обаче дори не й знам заглавието, само номера. Така е и с личните дела на нашите служители. Навремето е имало елитна бойна част, наричала се Чуждестранен легион. Там се гордеели с принципа, че легионерът няма никакво минало до деня, в който се е присъединил към тях. Началникът изисква от нас да се придържаме към същия принцип. И ако например наемем живо изделие, тоест изкуствен човек, отговорникът по персонала ще знае с кого си има работа. Ясно ми е, защото съм се занимавала и с това. Трябва да се фалшифицират архиви, понякога е необходима малко пластична хирургия, налага се отстраняване на лабораторни татуировки и регенерация на кожата… Но когато приключим с подготовката, новият ни колега няма да се притеснява, че някой копой ще го потупа по рамото или пък ще бъде избутан просташки в края на опашката. Ще може да се ожени, без да се страхува, че някой ден ще издевателстват над децата му. И няма защо да се тревожи, че аз съм научила истината, защото умея да забравям. Скъпа, не знам какво те мъчи, но ако обикновено не го споменаваш пред други, не го казвай и на мен. Иначе на сутринта ще се мразиш, защото си се раздрънкала ненужно.