— Няма!
— Добре, ако и след седмица искаш да споделиш с мен, ще те изслушам. Спогодихме ли се?
Ана беше права. Седмица по-късно дори не ми щукна пак да подхвана този разговор. И съм деветдесет и девет на сто сигурна, че тя знаеше. Още по-добре — колко е хубаво да те обичат заради самата теб, и то хора, които не смятат ИЧ за чудовища или хора второ качество!
Не мога да преценя дали и друг сред моите искрени приятели знаеше или поне се досещаше. (Шефът знаеше, разбира се. Но той не ми беше приятел. Беше си Шефът.) Нямаше значение дали ще научат, че не принадлежа по право към човечеството. Започвах да осъзнавам, че или им е все едно, или няма да се стреснат. Интересуваше ги само дали си член на дружинката, ръководена от Шефа.
Една вечер се появи и той, задъхан и потропващ с патериците си. Златокоска влезе с него. Шефът се свлече тежко в креслото за посетители и я отпрати:
— Сестра, и двамата нямаме нужда от вас в момента. — После ми заповяда: — Съблечи се.
От устата на всеки друг думите щяха да прозвучат приятно или обидно, според случая. Шефът просто искаше да ме огледа без дрехи. Златокоска прие желанието му по същия начин, защото само кимна и излезе, а беше от онези корави сестри, които ще се опълчат и срещу Шива Разрушителя, ако посмее да безпокои пациентите им.
Побързах да си смъкна дрехите и зачаках. Той ме обходи с поглед от главата до петите.
— Пак изглеждат еднакви.
— И аз така си мисля.
— Доктор Красни ми каза, че ти е направил тест за лактация. Резултатът е положителен.
— Вярно е. Извъртя някакъв номер с хормоналното ми равновесие и двете ми цици цвъкнаха по малко. Доста особено усещане. После ме върна в старото положение и те пресъхнаха.
Шефът изсумтя.
— Обърни се. Покажи ми дясното си ходило. Сега и лявото. Достатъчно. Изгарянията са заздравели.
— Които мога да видя, вече са избледнели. Докторът разправя, че и останалите са се регенерирали напълно. Сигурно, щом вече не ме сърбят.
— Облечи се. Доктор Красни твърди, че и общото ти състояние е добро.
— Ако стане по-добро, ще трябва да ми пуснете малко кръв да не буйствам.
— Или си добре, или не си. Няма сравнителна степен.
— Значи съм най-добре.
— Пак се държиш непочтително. Утре тръгваш за възстановителен курс. Събери си нещата и бъди готова в девет сутринта.
— Попаднах тук дори без весела усмивка на уста, значи ще си приготвя багажа горе-долу за десет секунди. Искам обаче нова лична карта, паспорт, кредитна карта и сериозна пачка налични…
— Всичко това ще получиш преди девет сутринта.
— …защото утре отпътувам за Нова Зеландия. Шефе, колко пъти да ти казвам, че имам страшна нужда от малко почивка? Май заслужавам платен отпуск по болест след това принудително излежаване, а? Ти си един безжалостен робовладелец.
— Фрайди, след още колко години ще проумееш най-после, че когато пренебрегвам твой каприз, правя го не само за да върви работата в тази организация, но и за твое добро?
— Прекланям се пред теб, Велики бели вожде. И ще ти изпратя хубава картичка от Уелингтън.
— Само да не е с гейзер. Виждал съм ги. Опреснителният курс ще бъде съобразен със сегашните ти нужди и ще завърши, когато ти решиш. Макар да си „най-добре“, необходими са ти тренировки с внимателно дозирана нарастваща трудност, за да си възвърнеш върховия мускулен тонус, издръжливост и бързина, които имаш по рождение.
— „По рождение!“ Шефе, не си прави такива шегички с мен. Нямаш талант на комик. „Мама е епруветка, тате е скалпел.“
— Притесняваш се напразно за пречка, отстранена преди години.
— Тъй ли било? Ама всеки съдия ще ти обясни набързо защо не мога да получа граждански права. В църквите пък твърдят, че нямам и душа. Не съм „родена от жена“, поне в очите на закона.