Да се върна ли? Ако непрекъснато отварям импровизирания ковчег, все някому ще се набия в очите. Взех му картите и паспорта, защото се надявах да забавя установяването на самоличността му, за да успея да се потуля някъде по-далеч оттук. Но… я почакай. Хм, паспортът и картата „Дайнърз Клъб“ бяха на Адолф Белзен. „Америкън Експрес“ пък позволяваше на Албер Бомон да си живее охолно. Хонконгската банка се грижеше за паричките на Артър Букмън, а „Мастър Кард“ — за финансовото самочувствие на Арчибълд Бюкенън.
Представих си една правдоподобна версия на престъплението — Бомон-Букмън-Бюкенън тъкмо притиснал палеца си към сензора, за да си запази хранилището, и Белзен го праснал изотзад, натикал го вътре и заключил със своята „Дайнърз Клъб“, после си плюл на петите.
Превъзходна теория. Тъй, а сега да размътим водата още малко.
Пъхнах документите и кредитните карти зад своите в портмонето си, паспорта на Белзен скрих под дрехите си. Нямаше да се измъкна суха от водата при претърсване до голо, но си има начини то да се избегне, сред които (без да изчерпвам списъка) са подкупът, злоупотребата с връзки, плащането в натура, забълбукването с приказки и бързият тупаник.
Когато излязох от тоалетните, пътниците от следващата капсула вече се изнизваха и се редяха на къса опашка за митническа, здравна и имиграционна проверка. И аз се притулих при тях. Офицерът по МЗИП не пропусна да се заяде, че сакът ми бил твърде лекичък, и попита хитро как е черният пазар горе. Включих насреща му най-тъпия си поглед — онзи от холографията на паспорта. Дотогава той вече бе намерил подходящото количество паричен мехлем срещу любопитство, наместен в паспорта ми, и се отказа от разговори на подобни теми.
Помолих го да ми посочи най-добрия хотел и ресторант тук. Той отбеляза лицемерно, че би трябвало да се въздържа от препоръки, но имал високо мнение за „Найроби Хилтън“. А пък ако съм можела да си позволя „Дебелака“ срещу хотела, там съм щяла да вкуся най-превъзходната храна в цяла Африка.
Благодарих му. Няколко минути по-късно се спуснах от планината в града и много съжалявах за това. Станцията на Стъблото е почти на самия връх Кения, значи пет километра над морското равнище. И Найроби е по-високо дори от Денвър, може да се мери и с Мексико Сити, само че е на един силен крясък от екватора.
Въздухът ми се струваше твърде гъст и топъл. Дрехите ми веднага се овлажниха от потта. Май ходилата ми започваха да отичат. И без това ме понаболяваха от новото запознанство със земното притегляне. Не си падам по задачите извън Земята, а връщането е най-лошата част.
Опитах да забравя несгодите чрез самоконтрол на съзнанието. Дрън-дрън! Ако моят учител бе прекарвал по-малко време в поза „лотос“, но пък бе отскачал понякога до Кения, сигурно щях да имам повечко полза от наставленията му. Зарязах надхитрянето със самата себе си и се съсредоточих върху задачата по-скоро да се измъкна от тази сауна.
Фоайето на „Хилтън“ ме посрещна с приятна прохлада. Още по-радостно беше, че имаше напълно автоматизирано пътническо бюро. Влязох, намерих празна кабинка и се настаних пред терминала. Операторката цъфна на мига до мен.
— С какво да ви помогна?
Уверих я, че ще си свърша работата и сама, терминалът ми е познат. (А как иначе, щом беше стандартен „Кенсингтън 400“?)
Тя настоя:
— Вероятно ще се справя по-бързо от вас. В момента нямам други клиенти.
Изглеждаше на около шестнайсет, с мило личице, приятен глас и държание, което ме убеди, че наистина изпитва удоволствие да помага на хората.
Изобщо нямах нужда от помощник, докато върша разни неща с чужди кредитни карти. Затова й пробутах умерен бакшиш и заявих, че предпочитам да се оправя сама, но веднага ще я повикам, ако закъсам.
Тя възрази, че няма защо да й давам пари, обаче не се заинати в желанието да ми ги върне. Най-после излезе.
Адолф Белзен избра подземката до Кайро, после полубалистичния полет до Хонконг, където си запази стая в „Пенинсюла“, всичко това благодарение на „Дайнърз Клъб“.
Албер Бомон реши да си почине. Резервира си място за полет на „Сафари джетс“ до Тимбукту, където „Америкън Експрес“ го настани за две седмици в луксозния „Шангри Ла“ на брега на Сахарско море.
Хонконкгската банка плати пътуването на Артър Букмън до Буенос Айрес.
Арчибълд Бюкенън се възползва от услугите на „Мастър Кард“, за да посети родния си Единбърг. И понеже можеше да стигне, без да излиза от подземката, само с прекачване в Кайро и автоматично прехвърляне в Копенхаген, след два часа трябваше да си е у дома.
После направих множество запитвания чрез компютъра на пътническото бюро, но без резервации и покупки на билети, и веднага ги триех от временната памет.